Детето на нощта [bg]

Иначе умората я налягаше - не бе спала добре през нито ед­на нощ, откакто напуснаха Херенденет. Уплашените писъци на Лиана още отекваха в паметта ѝ, а и собствените ѝ съмнения я будеха по десетина пъти.

Каза си, че ще издържи. Брегът се очертаваше по-ясно, а пла­ването нагоре по река Арлън щеше да е кратко, ако капитанът улучеше навлизането на прилива в устието. Ериан беше увере­на, че той ще успее.

Измъчваше я бъркотията в чувствата ѝ. Копнееше най-сетне да види Дензър, но се боеше как ли ще се държи след толкова дъл­га раздяла. Нуждаеше се от силата и схватливостта му, а ѝ беше досадно, че така признаваше собствения си неуспех. И още го има­ше вълнението, че отново ще бъде редом с Гарваните, макар да съзнаваше, че увереността от присъствието им не би се крепила на нищо. В края на краищата с какво биха успели да помогнат?... Тя се засмя - Гарваните постигнаха такива немислими чудеса, че въпросът изглеждаше нелеп. Все нещо щяха да измислят.

Очакваше обаче и пречки. Досещаше се, че нравствените ус­тои на Илкар не допускат завръщане към Единството, и отсега си представяше какви несъвместими мисли се борят в ума му. Дали изобщо е тръгнал с останалите? Но не ѝ се вярваше да е пропуснал шанса... дори и само за да се погрижи да не бъде още­тена неговата Школа. А Дензър... Е, Ксетеск винаги си гонеше интересите и там сигурно никак не се радваха, че той не е изця­ло на тяхна страна. Но Дензър беше първо баща, а после маг от Ксетеск и би се борил срещу собствената си Школа, ако запо- дозре, че те са заплаха за Лиана. В това, както и в почти всичко друго, не би имал разногласия с Ериан.

Но каквито и чувства да се пробуждаха от предстоящото в Балея, нищо не беше по-силно от връзката с детето, което бе принудена да остави зад себе си. Горката Лиана... Невинна жер­тва в игра без правила, без ясни противници, а и без поне смът- но видим път към победата. Ериан жадуваше да зърне още сега личицето ѝ, прелестната усмивка и прекрасните очи. И се стра­хуваше, че ако се провали и маговете от Дордовер намерят Хе- ренденет, никога няма да види дъщеря си.

Напиращият вятър тласна носа на „Океански бряст“ в поред­ната вълна, дъжд от солени пръски се изсипа върху предната па­луба. Ериан избърса влагата от очите и бузите си и се върна на горната палуба, стъпваше уверено след шест дни в бурното море.

Изкачи пъргаво осемте стъпала и застана до Ренерей. Зеле­ните очи на елфидата заискриха в усмивка.

   - Долу стана мокричко, а?

- А, не, но вече се мих тази сутрин. Колко ни остава?

Капитанът изви глава към нея, зачервеното му лице беше изопнато, силните му ръце здраво държаха щурвала.

- Най-много ден и половина. Дори по-малко, ако се качим срещу течението на реката през нощта, а точно това мисля да направя.

Сега говореше плавно и благо, нямаше го гръмкият рев, с който заповядваше на екипажа.

Ериан кимна.

- Значи е време да опитам мисловна връзка с Дензър. Ще отида в каютата си и нека никой не ме безпокои.