![Каубои и извънземни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/3/kauboi-i-izvnzemni-bg-download.jpg)
Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
До него яздеше Нат Колорадо. Той по навик оглеждаше високите места край тях, както и небето — само че Док не беше сигурен дали и той вече вижда каквото и да било.
— Не премислихме много добре този план, нали? — рече накрая Док.
Нат свали поглед, но гледаше право пред себе си, където Долархайд яздеше сам, а Емет го следваше отблизо.
— Загубихме ли се? — попита Док, защото му се струваше, че наникъде не вървят.
— Ще се оправим — отвърна Нат, а раменете му помръднаха леко.
— Как може да си толкова спокоен след всичко това? Почти зацапах гащите.
Нат най-сетне го погледна, но без изражението, което Док очакваше да види.
— Добре се справи. С бандата. И сега яздиш добре. — На устните му се оформи лека усмивка, но очите му бяха напълно сериозно. — Заедно оцеляхме в битка. Вече си воин. Жена ти няма да те познае, когато се видите.
Изненадата на Док се стопи, заменена от спомени.
— Ако я видя…
Нат за пръв път го погледна право в очите и каза:
— В езика на апачите няма дума за „сбогом“.
Док позволи на думите да се процедят през пропуканата му вяра и да му дадат мъничко надежда. Кимна на Нат, обзет от странно облекчение.
Отпред Долархайд съвсем леко забави ход, тъй че да се изравни с Емет. Забеляза зачервените очи и протеклия нос на момчето. От известно време той плачеше — чуваше се, нищо, че Емет се стараеше да го скрие.
— Какво ти има? — попита Долархайд.
Изненадан и смутен, Емет избърса нос с ръкава си.
— Липсва ми дядо… — рече с тъничък гласец момчето.
И Чарли, и Мийчъм, и кучето… Всички и всичко, което му даваше утеха. Долархайд си спомни какво беше казал на момчето за проклетото куче, докато напускаха парахода рано сутринта.
Сега съжаляваше малко, докато разглеждаше лицето на момчето. За миг очите му погледнаха през него, все едно търсеше решение на въпрос от военната тактика.
— Не бях много по-голям от теб, когато това място тук беше Мексико — каза накрая той. — Пристигна вест, че апачите са тръгнали към едно селище край Аривака. Баща ми искаше да съм мъж, затова ме накара да тръгна с гарнизона и да бия някакъв барабан. В онези дни границите нямаха значение, когато нещата опираха до сражения с апачи — мексиканците ги мразеха също толкова, колкото и американската армия.
Изражението му стана кисело, когато си спомни. По онова време не беше нищо повече от едно хлапе.
— Познай, дали не бях уплашен… — Долархайд се усмихна по-широко, за да го види и Емет.
Емет се изненада и изведнъж се поуспокои, лицето му се поразведри, а раменете му се отпуснаха. Долархайд не можеше да си спомни да е признавал пред когото и да било, дори пред сина си — особено пред сина си — че някога е бил уплашено дете.
Не си позволи да се зачуди, а просто позволи на спомена да се извърти докрай.
— И когато пристигнахме в Аривака, заварихме всичко опожарено. Видях един заселник да излазва от запалена колиба… беше зле обгорен, знаеше, че умира. Успя да каже само две думи. — Долархайд сведе глава, загледан в миналото: — „Убий ме“.
Емет го гледаше.
— Какво направи? — попита тихо момчето.
Долархайд извади от колана на Емет ножа, който му даде.
— Взех ей този същия нож и му прерязах гърлото.
Завъртя го, хвана го за върха и го подаде обратно на Емет.
Емет го взе. Дълго го гледа, след това погледна Долархайд, разтърсен от миналото на идеално острото оръжие, което изглеждаше така все едно току-що си го е купил, неопетнено от кърваво насилие или дори кървава милост… Прибра го в калъфа с уважението, което историята му изискваше.
Все още в плен на някакъв дълбок подтик, без да се пита какво прави, Долархайд сложи ръка на рамото на момчето и каза тихо:
— Сега бъди мъж!
В очите на момчето Долархайд видя каквото имаше нужда да види. Не че страхът е изчезнал, а че Емет осъзнава собствената си сила и е уверен, че може сам да избира какво да прави с живота си, така че страхът да няма власт над него.
— Шефе, виж!
Гласът на Нат развали магията, която го бе пленила, и Долархайд отново погледна напред. Сви очи и успя да различи силует в маранята.
Очите му се разшириха, когато видя същото, което беше видял и Нат. Блуждаеше като призрак, но нямаше съмнение — Джейк Лонерган вървеше към тях и носеше Ела… Той с препъване излизаше от трескавия блян на страховитата земя и се връщаше в собствената им реалност.