Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
Няма значение. Не може да си позволи да мисли за нищо друго освен за Ела… Трябва да спаси Ела, само това има значение. Той я понесе по брега, докато откри снишение между дюните, където се бореха да оцелеят няколко разкривени храста и тревички. Приличаше на пролука, направена от вода, а не от вятър. Тръгна по нея.
Джейк вървя дълго, макар че времето нямаше много значение във вечния мираж на собственото му съществуване. Приближаваха хребета — не можеше да не го приближават, каза си той, въпреки че не можеше да каже колко, или дали дори е прав. От дюните се вдигаха топлинни воали и въздухът танцуваше пред очите му.
Погледна Ела, която не помръдваше в ръцете му. Лицето й бе като от тебешир, въпреки жарещото слънце.
— Хей… — рече той и я поразтърси леко. — Не си отивай!
Очите й се отвориха и отново се затвориха уморено… Но преди това той видя нещо да блещука в тях, отражение от спомен, неестествената дарба, с която тя виждаше в него, сякаш очите му са стъкла на прозорци.
— Сега помниш… — промълви, — нали…
Джейк се сепна.
— Какво?
— Жената.
Джейк вдигна очи и зарея поглед в далечината, а умът му нареди всички парчета от пъзела.
Снимката на Алис, колибата, бандата, златото…
Алис, прегръдките й, думите й: „Ти си добър човек…“
Само че това бяха части от по-голяма картина и той още не можеше дори да предположи каква е тя.
— Обичаше ли я? — прошепна Ела.
Той не сваляше очи от хоризонта. Бездната в него му пречеше да разбере дори това.
— Можеш да ми кажеш…
Не мога… не знам кое е истина… Предадох бандата си за злато, казах си, че е защото я обичам. Не беше ли лъжа? Как погледна онова злато. И изоставил ли съм я на демоните въобще?
От празнотата вътре в него го болеше.
— Сигурно съм я обичал… — каза накрая. Тя ме е обичала, знам. Аз съм се нуждаел от нея… но това любов ли е? Отново се загледа в далечината. — Просто… трудно ми е да видя… — Пот опари очите му и той тръсна глава. — Знам само, че… й дължа това, да я намеря. — По някакъв начин. Дължа й го…
Препъна се — ботушът му се бе оплел в някакъв храсталак. Изрита го и продължи да върви.
Наистина имаше растения — треви и храсти — които растяха около него в червеникавата пръст. Пясъкът отстъпваше.
Почти сме там, почти сме при каньона…
Не толкова видя, колкото усети как Ела отново отваря очи… И несъмнено вижда всичко — как той вехне… как пребитото му тяло се мъчи да го надвие, как жегата, жаждата и изтощението го повличат към още по-странни сънища. Може би дори виждаше истината, която ще я накара да го презира…
— Не е далеч… — настоя той, а гласът му издра гърлото му като пясък. — Да се държиш, чуваш ли… дръж се… ще се оправим…
Долархайд, Нат, Док, Емет — последните четирима от седмината, тръгнали на път тази сутрин — яздеха по каменистото дъно на каньона, между скали с цвят на избелели кости.
Яздеха бавно и пазеха силите на животните, въпреки че този път Док нямаше представа защо. Оцеляха от погналите ги бандити и демоните, но напредваха мълчаливо, все едно към погребение. Всеки от тях знаеше колко много са изгубили.
Чарли Лайл, Ела, Джейк… и оръжието му, единствената им надежда за победа над демоните по собствените им адски правила. Всички тях ги нямаше, а с тях изчезна и надеждата да спасят близките си и всички останали.
Долархайд твърдеше, че е видял как една от летящите машини отвлича Ела и как Джейк тръгнал след нея в този каньон. Само че яздеха вече часове и гледаха как сянката на скалната стена се удължава, докато слънцето се спуска на запад.
Сянката не носеше много облекчение, защото каменните стени и дъното на каньона още излъчваха пладнешка жега. Каньонът сякаш нямаше край, а още не виждаха нищо — нито летящата машина, нито следи от Джейк и Ела. Док се чудеше колко дълго ще се преструват, че има шанс да ги открият.
Док вдигна поглед от прашната грива на коня си, от каменистата земя — опитваше се да си представи лицето на Мария… и след това пропъждаше образа, защото всеки път, когато го видеше, това само му напомняше, че никога повече няма да види самата нея.