Четвъртият гроб под краката ми [bg]

— Аз съм Сиена… — Тя плъзна визитка по масата към Пари. — … ако искаш да ме интервюираш.

Единият ъгъл на устата й се изви в порочна усмивка с трапчинка, преди да се обърне и да се отправи към задната врата.

— Значи — каза Пари, съвземайки се от прилива на емоции, — просто ще си тръгнеш?

Сиена пусна великолепна усмивка и тръгна обратно към нас. А аз въобще нямаше да минавам през тази работа с интервюто отново.

— Трябва да си взема нещо за ядене, преди да съм умряла. И имам нужда от мока лате. Имат ли такива тук?

Пари сви рамене, изведнъж крайно незаинтересувана от това, което имах да казвам.

— Благодаря за загрижеността, Пар.

— С какво се занимаваш, Сиена?

Жената седна на моето място, когато станах, показвайки ясно, че не съм добре дошла. Почувствах се толкова оценена. Затътрих се до предната част и си поръчах carne adovada бурито, сладко ролце и кафе мока. После трябваше да измисля как да ги платя. Извадих картите си. Три от тях. Всичко, което ми беше останало.

— Добре — казах, опитвайки се да сметна наум, — дръпни 3,27 от тази. — Подадох й я. — И 2,50 от тази с цветята. — Подадох и тази с цветята.

Момичето взе картите от мен и завъртя очи. Можех да я сритам. Тогава щеше да има добра причина да върти очи. Но наритването на грубияни не беше в стила ми. Да се заяждам с тях при всяка възможност беше. Да се надяваме, че скоро щеше да се издъни. Нямах цял ден.

— А каквото е останало от синята, която изглежда сякаш отгоре й е умряла камила. — Тя понечи да я вземе от мен и, след като си я дръпнах обратно, се приведох към нея и казах: — Ако не ти е голям проблем.

Тя стисна зъби и каза:

— Ни най-малко — преди да я изтръгне от ръката ми. След това оформи с устни думата „загубенячка“, докато маркираше и набираше цифрите. О, да, това момиче щеше да загази. Нямаше си представа с кой си има работа. И за съжаление, изглежда не й пукаше.

Надявах се да не й излезе касата в края на смяната. Кармата е кучка.

Тя натисна крайния бутон на касовия апарат и се задейства аларма. По дяволите. Картата ми ли е отказана? Може би съм ги объркала. Но защо ще се задейства аларма? Малката машина не отказва ли просто картата и след това да си продължава по пътя?

Управителят, мъж на двадесет и няколко години, който винаги щеше да изглежда сякаш току-що си е свалил скобите от зъбите и закъснява за изпит по химия, дотича с огромна усмивка на лицето.

— Вие печелите! — каза той, ентусиазмът му бе повече, отколкото можех да понеса в момента…

Чакай. Бях спечелила?

— Имаме годишнина и поръчката ви беше избрана на случаен принцип като късметлията за днес — каза той, пищейки като хлапе на влакче в увеселителен парк. Той плесна с ръце, вълнението му изведнъж бе станало заразно.