Четвъртият гроб под краката ми [bg]

— Хей, Харпър — казах аз, надничайки в подобната й на килер стая.

Беше се загледала през прозорец с размерите на визитна картичка и се обърна към мен.

— Здравей.

— Имаш ли минутка?

— Наистина? — попита, посочвайки обкръжаващото я с обърнати нагоре длани.

— Вярно — казах аз. — Надявам се, че Пари се държи добре с теб.

— Тя е някак различна.

— Такава е.

— Говори ли с Арт?

— Да, и той определено не е нашият човек.

— О, знам това. Просто се надявах, че може да е измислил нещо.

— Е, има някои доста интересни коментари — казах аз, а хитроумството ми беше прикрито по леко подривен начин. — Той мисли, че нещо ти се е случило, докато си била при баба си и дядо си.

Тя се изправи отново, а челюстта й бе стисната от раздразнение.

— Винаги се стига до това, но просто не помня нищо. По някаква причина, до момента, в който семейството ми ме изпрати на терапия и започнах да анализирам какво може да се е случило, напълно бях забравила тази седмица. Не е чак толкова необичайно. Имам предвид, каква част от детството си наистина помниш?

Тя имаше право. Дори и моето детство бе доста мъгляво, а можех да си спомня всичко, ако поисках. Не можех да си представя колко може да забрави едно нормално дете.

— Но той каза, че си се променила, след като си се върнала.

Тя ме погледна объркана.

— Той едва ме познаваше. Родителите ми се срещаха и се ожениха, преди да разберем какво се случва. Нека просто да кажем, че не бяхме замесени при взимането на решението.