За честта на крадеца [bg]

Само че тя беше пред очите ми.

Взирах се в парченцата и се мъчех да открия нишката, която свързваше всичко. От Ател към Федим, към Лариос, към Железния и към Сивата принцеса. После следата се разклоняваше и към Десетте пътя, и към книгата на Лариос. От другата страна като че ли имаше следа от Силос към фалшивото писмо и Тамас, а името на Кристиана бе използвано само за да се доберат до мен.

И нищо, освен хартийките не свързваше двете следи.

Започвах да съжалявам, че бях проявил милосърдие към Ател в онзи склад.

— Проклет да си, Ател! — изръмжах и натиках хартийките и жетона в кесията си. — Защо, дяволите те взели, не ми даде и друга насока освен…

— Дрот!

Птичарката ме връхлетя с крясък и двамата се стоварихме на пода. В почти същия миг нещо се заби с глух удар във вратата.

— Малоумник! — изрева Джес в ухото ми, лежеше върху мен. — Уф…

Усещах болезнено и тежестта й, и твърдостта на дъските под мен, и всичките си синини.

— Ще ти дам аз едно „уф“ — закани се тя и стана. — Къде ти е умът?

— Няма го — признах си и се надигнах по-мудно от нея. — Там е работата, че съм твърде уморен да мисля.

На височината на гърдите ми от вратата стърчеше стрела от арбалет, забита толкова дълбоко, че върхът изобщо не се виждаше. Долетя от сенките над стълбата. Бях сложил капана там преди повече от година и бях прокарал жица през стената към вратата. И когато понечих да отворя, без първо да освободя края на жицата, бях задействал арбалета.

Тъпа, много тъпа грешка.

— Да му се не види, Дрот! — кипна Джес. — Ако си въобразяваш, че ще губя хора само за да се очистиш сам с шибания си капан, намери си други пазачи! Ако не бях тук, сега щеше да си прикован към вратата като някакъв загубеняк. О, Ангели!

— Колко пъти да ти повтарям, че няма нужда да се престараващ чак толкова, ама кой да чуе? И сега…

Не си загубих времето да й напомням, че ако тя не беше тук, нямаше да се разсейвам с мисли за Ател, Силос и разни хартийки. Вместо това вдигнах ръка в помирителен жест и казах:

— Права си. Благодаря ти. Много съм ти задължен. Повече от всеки друг път. Но ще ми направиш ли услугата да заклещиш дъската на пода? Точно сега си нямам вяра…

— Не само ти си нямаш вяра.

— Джес…

— Добре де, добре.

Задиша дълбоко, докато ръцете й не престанаха да треперят. После приклекна, открехна вратата и се пресегна, за да дръпне малката ръчка, която закрепваше хлабавата дъска точно зад прага. Стъпехме ли на дъската, без да я заклещим, скритият под нея мях щеше да избълва нагоре към лицата ни негасена вар.

— Между другото, откога не си спал? — попита тя, щом се изправи.

— От ден-два. Май дори това не помня.

Тя бутна вратата.

— Е, тогава ти предлагам… Мамка му!