Политичестки ред и политически упадък [bg]

Дори след разширяването на избирателните права британските партии трудно набират голям брой гласоподаватели. Най – клиентелистката партия през този период е партията на торите, предшественица на Консервативната партия, мнозина от чиито лидери са влиятелни земевладелци, които разчитат на подкрепата на своите селски избиратели. Всъщност една от причините министър – председателят от Консервативната партия Бенджамин Дизраели, самият той привърженик на патронажните назначения, да подкрепи реформата от 1867 г. е увереността му, че неговата партия ще запази своята власт след разширяването на избирателните права. Партията се разцепва през следващите десетилетия между стария земевладелски елит и новия елит от поддръжници на средната класа, много от които стават партийни членове, след като получават почетни титли, а не държавни служби. Опозиционната партия на вигите, предшественица на Либералната партия, е партия на средната класа, която също не си поставя за цел да се превърне в масова партия.

Британската Лейбъристка партия мобилизира работническата класа и в последна сметка измества либералите като втората партия в британския политически живот. Лейбъристката партия е политическото крило на основания през 1860 г. Конгрес на профсъюзите. Възникнала въз основа на различни леви движения и силна социалистическа идеология, Лейбъристката партия е организирана под външни влияния и сплотява своите привърженици около програмни проблеми като условията на труда, размера на заплатите и държавното регулиране на индустрията, а не чрез раздаване на държавни помощи. Когато по време на Първата световна война партията участва за пръв път в правителството, а през 1924 г. съставя самостоятелно правителство, лейбъристите нямат никакъв достъп до администрацията, но вече са се институционализирали като модерна партия. Ако реформите Норткоут – Тревелиан представляват драматично скъсване с традиционната патронажна система, справедливо е да се каже, че британският публичен сектор претърпява продължителна серия от поетапни реформи от 1780 г. до настоящия момент. Следва цяла поредица от свързани с реформите комисии – комисията „Плейфеър“ през 1874 – 1875 г., комисията „Рид – ли“ през 1886 – 1890 г., комисията „Макдонъл“ през 1912 – 1915 г., Комисията по реорганизацията през 1919 – 1920 г., комисията „Томлин“ през 1929 – 1931 г. и комисията „Пристли“ през 1953 – 1954 г. Последният значителен опит за реформи в публичния сектор е предприет през 1990 г. от Тони Блеър, озаглавен Нов публичен мениджмънт.