Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
Доктор Сен не устоя на изкушението — случаят сам се представи много удобно.
— А вие също ли ще се избавите от империята си, когато му дойде времето? — попита той.
— Без ни най-малко забавяне — отвърна Инспекторът.
Доктор Сен не разпитва повече. Отговорът беше недвусмислен и не особено ласкав — при това наближаваха Академията, където вече се бяха събрали педагозите и се готвеха да изпитат цялата умствена сила на един истински Свръхвладетел.
— Както вече каза нашият уважаем колега — говореше деканът на Новоатинския университет професор Чанс, — преди всичко ние се стараем да поддържаме у колонистите жив ум и да им помогнем да развият и използват всички свои способности. Боя се, че извън пределите на този остров (с жест на ръката си той показа цялата останала планета) човечеството е загубило волята си за действие. Има мир, има изобилие…, но липсват стремежи…
— Тоест, както тук? — учтиво добави Свръхвладетелят.
На професор Чанс не му достигаше чувството за хумор и той смътно го съзнаваше. Погледна подозрително госта.
— Тук ние не страдаме от древния предразсъдък, че безделието е порок, но считаме, че да бъдеш просто съзерцател, потребител на развлечения — не е достатъчно. Тук, на острова, човек се стреми към една цел, която може да се определи много лесно. Всеки желае да прави нещо, дори най-незначителното нещо, най-добре от всички. Разбира се това е идеал, който трудно се достига. Но най-главното днес е, човек да има идеал. Не е толкова важно дали ще го постигне.
Инспекторът явно нямаше намерение да се изказва по този повод. Той махна защитния си плащ, но не свали тъмните очила, макар че бяха угасили светлината в професорската стая. Деканът се питаше дали тези очила са нужни поради някаква особеност в зрението на госта или са просто маскировка. Зад тях, разбира се, съвсем не можеха да се разгадаят мислите на Свръхвладетеля — задача, която и без това беше трудна. Но гостът с нищо не показваше, че има нещо против да го затрупват със забележки, в които звучи провокация и се чувства, че на оратора никак не се харесва политиката на Свръхвладетелите по отношение на Земята.
Деканът беше готов да продължи атаката си, но тогава в борбата се намеси директорът на Управление на научната дейност професор Спърлинг.
— Както, без съмнение, ви е известно, сър, едно най-сложните противоречия в нашата култура беше разединеността на изкуството и науката. Много бих искал да знам мнението ви по този въпрос. Съгласен ли сте, че всички хора на изкуството са малко… откачени? Че тяхното творчество, или във всеки случай силата, която ги подтиква да творят, произтича от някаква дълбоко скрита психологическа неудовлетвореност?
Професор Чанс многозначително се окашля, но Инспекторът го изпревари:
— Преди време ми казаха, че всички хора в някаква степен са художници и всеки човек е способен да създаде нещо, дори и да е на примитивно равнище. Ето, вчера например забелязах, че във вашите училища се отделя особено внимание на това как детето да изразява себе си в рисунка, в цвят или в моделиране. Вижда се, че стремежът към творчество е присъщ на всички без изключение, дори и на този, който ще се посвети със сигурност на науката. Какво се получава, ако всички художници не са напълно нормални, а всички хора са художници?… Мисля, че имаме любопитен логически въпрос.
Всички очакваха неговите заключения. Но Свръхвладетелите, когато това бе необходимо, умееха да са безукорно тактични.
Инспекторът изтърпя с достойнство симфоничния концерт — нещо, което не можеше да се каже за много от другите слушатели. Единственото отстъпление от привичните вкусове беше „Симфония от псалми“ на Стравински. Останалата част от програмата се състоеше от войнстващо свръхноваторство. Но каквито и да бяха оценките за нея, тя се изпълняваше блестящо. Нова Атина се гордееше с това, че сред колонистите бяха няколко от най-добрите музиканти на света и това не беше само обикновена хвалба. Между композиторите-съперници се беше разгорял ожесточен спор за честта всеки от тях да участва в програмата със свои творби, макар че някои циници се съмняваха дали това е някаква особена чест. Беше възможно Свръхвладетелите просто да са лишени от музикален слух — никой все още не се беше убедил в противното.
След концерта Танталтереско потърси сред присъстващите трима от композиторите и ги похвали за тяхната „голяма изобретателност“. От подобен комплимент, ако се съдеше по изражението на лицата им, те бяха поласкани, но и малко смутени.