Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
— Внимавай да не събудиш Пупса.
— Какво има?
— Разбрах, че съм нужна на Джеф и се събудих.
Беше казано толкова просто — сякаш се разбираше от само себе си… Джордж усети лошо предчувствие под лъжичката си. „Разбрах, че съм нужна на Джеф“. Какво можеше да означава това? Джордж тихо попиха:
— Нима и преди това е сънувал кошмари?
— Не мисля — отвърна Джийн. — Сега като че ли всичко премина. Но отначало се изплаши от мен.
— Изобщо не се уплаших, мамо! — прекъсна я с досада тихият му глас. — Просто там беше много странно.
— Къде „там“? — попита Джордж. — Говори по-смислено.
— Имаше планини — сякаш насън заразказва Джеф. — Високи, високи… И без никакъв сняг. А колкото планини съм виждал по-рано, всичките имаха сняг. Някои светеха.
— Значи са били вулкани?
— Не истински вулкани. Всички светеха от горе до долу, по тях имаше някакви чудни сини огънчета. Аз ги гледах и изведнъж изгря слънцето.
— А по-нататък? Защо спря?
Джеф смутено погледна към баща си.
— Ето това не мога да разбера, татко. Слънцето се издигна много бързо и беше много голямо. И… и с някакъв друг цвят. Синьо, много красиво.
Настъпи дълго, вледеняващо душата мълчание. После Джордж попита тихо:
— Това ли е всичко?
— Да. Изведнъж ми стана мъчно и тогава дойде мама и ме събуди.
Джордж разроши с едната си ръка чорлавите коси на сина си, а с другата загърна по-плътно халата си. Изведнъж като че ли усети хлад и се почувства малък И слаб. Но когато отново заговори на Джеф, гласът му не издаваше нищо подобно:
— Просто си сънувал глупав сън — трябва по-малко да си хапваш на вечеря. Избий тези глупости от главата си и спи, моето момче.
— Добре, татко — отвърна Джеф. Помълча една минута и замислено прибави: — Трябва да отида там още веднъж.
— Синьо слънце? — само след няколко часа попита Карелен. — Тогава не е трудно да се разбере къде е това.
— Да — каза Рашаверак. — Несъмнено е Алфанидон-две. Серните планини също го потвърждават. Интересно е да се види как са се изкривили мащабите на времето. Планетата се върти много бързо, така че той е наблюдавал много часове само за няколко секунди.
— Не успя ли да разбереш още нещо?
— Не, защото не сме разпитвали пряко детето.
— Не можем да направим това. Всичко трябва да върви по реда си, не бива да се месим. Когато към нас се обърнат родителите, тогава…, може и да го направим.
— А може би те няма да дойдат при нас. Или ще дойдат много късно.
— Боя се, че няма какво да направим. Длъжни сме да помним, че при тези събития любопитството ни е без значение. Или не означава нищо повече от щастието на човечеството.
Карелен протегна ръка, готов да прекъсне връзката.
— Разбира се, продължавай да наблюдаваш и за всичко ми докладвай. Но никакво вмешателство.
Докато не спеше, Джеф си оставаше предишното момче. Джордж се чувстваше благодарен дори само за това. Но страхът в душата му растеше.
За Джеф всичко беше игра и засега той съвсем не се страхуваше. Сънят бе просто сън — нищо повече — колкото и страшен да беше той. Вече не изпитваше тъга в световете, които се откриваха пред него в съня му. Само в онази първа нощ той беше призовал мислено Джийн през неведомите бездни, които ги разделяха. А сега смело странстваше във Вселената, изпълнила неговите сънища.
Сутрин родителите му го разпитваха и той им разказваше, колкото можеше да си спомни. Понякога се объркваше и не му стигаха думите, за да опише това, което беше видял — такова, каквото не само че не беше срещал наяве, но дори човешкото въображение бе слабо, за да си го представи. Майка му и баща му подсказваха нови думи, показваха картинки и цветове, когато се опитваха да помогнат на паметта му и да съставят колкото могат някакви свързани образи от неговите разкази. Често се получаваше нещо съвсем непонятно, макар за самия Джеф световете от неговите сънища да бяха ярки и отчетливи. Той просто не можеше да опише тези образи на родителите си достатъчно добре. Но някои от тях бяха съвсем ясни…
Празно пространство — никакви планети, нито равнини, нито равнини наоколо, никаква почва под краката. Само звезди сред кадифен мрак — а между тях огромно червено слънце, което пулсира, бие съвсем като сърце. То е грамадно, но бледо, а после се свива и става по-ярко, сякаш се добавя гориво към неговия вътрешен огън. Цветовете му се менят — то вече не е червено, а оранжево, после почти жълто, избледнява, забавя се на границата на жълтия цвят — и всичко се повтаря отново, звездата се разширява, изстива, превръща се пак в кървавочервен космат облак…