Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
— Аз също тръгнах — призна си Джеф. — Интересно, кой ме е измъкнал?
— Как измъкнал? Нали си бил сам там? Другите деца са се катерили по планината.
На лицето на Джеф се изписа недоумение.
— Но нали някой ми заповяда да бягам?…
Джийн и Джордж учудено се спогледаха.
— Искаш да кажеш…, че нещо ти се е счуло?
— Ах, остави го сега на мира! — с тревога и някак нетърпеливо добави Джийн.
Но Джордж упорстваше:
— Искам да разбера това. Обясни ми поред, Джеф, какво стана?
— Ами стигнах по пясъка до онази разбита шхуна и там чух глас.
— И какво ти каза той?
— Не помня добре, но нещо като: „Джефри, бягай в планината. Не трябва да оставаш тук — ще потънеш“. Обаче той ме нарече Джефри, а не Джеф. В това съм съвсем сигурен. Значи е някой непознат.
— Мъж ли ти говореше? И откъде се чу гласът?
— Съвсем близо, зад гърба ми. И май че беше мъж…
Джеф се запъна, но баща му очакваше отговор:
— Да, продължавай. Представи си, че пак си там, на брега, и ни разкажи по-подробно всичко.
— Беше някакъв друг глас, по-рано не съм чувал такъв. Сигурно този човек е много голям.
— А какво още ти каза?
— Нищо… докато не се изкачих в планината. И тогава пак стана нещо чудно. Знаеш ли онази пътечка, която води нагоре?
— Знам я.
— Побягнах по нея — това е най-краткият път. Тогава вече разбрах какво става, видях, че идва онази висока вълна. Тя страшно бучеше. И изведнъж видях, че напряко на пътя ми лежи голям камък. По-преди го нямаше там. Разбрах, че няма как да го заобиколя.
— Сигурно се е срутил от земетресението — каза Джордж.
— Тихо! Разказвай по-нататък, Джеф.
— Не знаех какво да правя и чувах, че вълната наближава. Тогава гласът ми каза: „Затвори очите си Джефри и скрий лицето си с ръка!“ Това ми се стори чудно, но аз зажумях и сложих ръка на лицето си. И изведнъж нещо избухна, почувствах горещина — когато отворих очите си, камъкът беше изчезнал.
— Изчезнал?
— Е, да… просто вече го нямаше. Аз пак побягнах и едва не си изгорих стъпалата — пътеката беше ужасно гореща. Водата, която я заля, даже започна да се изпарява, но не ме достигна, защото вече бях нависоко. Това е всичко. После вълните се отдръпнаха и аз слязох. Видях, че колелото ми го няма и пътят към къщи се е срутил.
— Не се огорчавай за велосипеда си, миличък — каза Джийн и развълнувано прегърна сина си. — Ние ще ти подарим друг. Главното е, че си останал невредим. Няма да гадаем как се е случило.
Това, разбира се, не беше вярно. Съвещанието започна веднага след излизането им от детската стая. Двамата не успяха да измислят нещо приемливо, макар че се решиха на две стъпки. На сутринта, без да каже нещо на мъжа си, Джийн поведе сина си към детския психолог. Лекарят внимателно слушаше Джеф, който, без ни най-малко да се смущава от непознатата обстановка, отново разказа приключението си. След това, докато нищо неподозиращият пациент подреждаше и отхвърляше една след друга играчки в съседната стая, лекарят успокояваше Джийн.
— Няма и най-малки признаци на психически отклонения. Не забравяйте, че е преживял жесток стрес и го е понесъл рядко безболезнено. Детето има богато въображение и, както си му е редът, само си вярва в това, което ни разказа. Приемете това като приказка и не се вълнувайте, докато не се появят някакви нови симптоми. Тогава ме уведомете незабавно.
Вечерта Джийн преразказа на Джордж думите на лекаря. Изглежда той не прие много навътре това, както тя се надяваше. Джийн си помисли, че е прекалено зает с последствията, които претърпява неговото любимо дете — театърът. Джордж само измърмори „Много добре“ и се вглъби в последния брой на списание „Сцена и студио“. Сякаш той бе изгубил всякакъв интерес към произшествието с Джеф и Джийн усети смътна досада.
Три седмици по-късно, в първия ден от възстановяването на дигата, Джордж тръгна с велосипеда си към Спарта. Брегът все още беше засипан с отломки от корали, а на едно място в кораловия риф се бе образувала нещо като пробойна. Джордж си помисли за това колко време ще е необходимо на милиардите търпеливи полипи, за да запълнят празнината.
В склона на канарите, обърнати към океана, имаше само една пътечка. Джордж си отдъхна известно време и започна да се катери по нея. Между камъните бяха заседнали изсъхнали парчета от водорасли като белег на равнището, до което се е вдигнала водата.
Джордж Грегсън стоя дълго на тази пустинна пътека и не можеше да свали очите си от разтопената сякаш пролука в камъка под краката си. Опита се да си внуши, че това е случаен каприз на отдавна заглъхналия вулкан, но бързо се отказа от опитите да се самозалъгва. Мислите му се върнаха в миналото, в онази вечер преди много години, когато те двамата с Джийн участваха в глупавия опит на Рупърт Бойс. Тогава никой не вникна в смисъла на всичко, което се случи, но Джордж разбра, че по някакъв необясним начин тези две странни събития са свързани. Първо Джийн, а сетне и синът му. Джордж не знаеше — да се радва или да се страхува — но дълбоко в душата си сякаш се помоли: