Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
(— Класически образ на пулсираща променлива — радваше се Рашаверак. — При това наблюдаван при невероятно ускорение на времето. Не мога да определя точно, но ако се съди по описанието, най-близката подобна звезда е Рамсандрон-девет. А може би това е Фаранидон-дванайсет.
— Това ли е звездата? Но той отива все по-далеч! — забеляза Карелен.
— Много далеч — каза Рашаверак…)
Тук беше съвсем като на Земята. На синьото небе сред понесените от вятъра облаци висеше ярко бяло слънце. В подножието на не много стръмна планина се пенеха подгонените от буря вълни на океан. При това нищо не помръдваше — беше застинало, сякаш е осветено за миг от мълния. А далече на хоризонта се виждаше нещо, което не можеше да се види на Земята — редица от мъгливи колони, които едва се стесняваха нагоре и забиваха върховете си в облаците. Бяха наредени на равно разстояние една от друга по протежението на цялата планета — толкова огромни, че никой не можеше да ги е построил — и толкова еднакви, че не бе възможно да са се появили сами.
(— Сиденеус-четири и Изгревните стълбове — гласът на Рашаверак трепна. — Той достигна центъра на Вселената.
— А неговото пътешествие едва започва — каза Карелен.)
Планетата беше съвършено плоска. Неизмеримо притегляне отдавна беше смазало и изравнило с повърхността някогашните планини на нейната огнена младост — планини, чиито върхове и тогава не са надхвърляли няколкостотин метра. И все пак тук имаше живот — сякаш с помощта на линийка и пергел тук всичко бе покрито с безброй петна, които се движеха, пълзяха от едно на друго място, променяха цветовете си. Този свят беше двуизмерен, населен от същества, чиято дебелина бе някаква нищожна част от сантиметъра.
В небето светеше слънце, което не би се привидяло и на пушач на опиум в най-дивните му блянове. Разтопено, разпалено не до бяло, а още повече. Този почти ултравиолетов призрак обливаше своите планети с лъчи, които биха унищожили за миг всичко живо на Земята. На милиони километри наоколо се простираха завеси от газове и прах, които се прорязваха от ултравиолетови избухвания и лъчаха с неизброимите приливи на цветовете си.
(— Хексанеракс-две — няма нищо подобно в изучената Вселена — каза Рашаверак. — Малко наши кораби са стигали до там, но никой не се е решавал да кацне. Дори и в мислите си не сме допускали, че на такива планети може да има живот.
— Вие, учените, се оказахте не чак толкова придирчиви изследователи, колкото си мислехте — забеляза Карелен. — Ако тези… петна… са разумни същества, би било интересно да установим с тях контакт. Бих искал да знам, известно ли им е нещо за третото измерение?)
Този свят не знаеше какво е ден и нощ, години и годишни времена. Небето му си поделяха шест разноцветни слънца и тук нямаше тъмнина, а само промяна на светлината. Тези слънца спореха едно с друго за планетата, притегляха я с различна сила към себе си и тя странстваше по извивките и възлите на невъобразимо сложна орбита, без да повтаря никога пътя си. Всеки миг на нея беше единствен и неповторим — картината, която в момента образуваха шестте слънца, нямаше да се повтори до края на света.
Но даже и тук имаше живот. Сигурно в някоя от епохите си планетата се бе овъглявала от близостта си до своите светила, а в друга се беше вледенявала, отдалечавайки се едва ли не зад пределите на тяхното притегляне, но напук на всичко тук имаше разумни същества. Огромни многостенни кристали стояха на групи и образуваха сложни геометрични плетеници. Във времената на захлаждане те стояха неподвижни, а когато планетата отново се затопляше, те бавно растяха от минералните жили, които ги бяха родили. За да се доберат до някаква мисъл им бяха необходими хилядолетия, но това не бе важно. Планетата беше млада и пред тях имаше Време, безкрайно Време…
(— Прегледах всички наши отчети — каза Рашаверак. — Не ни е известна тази планета, нито подобно съчетание на слънца. Ако те съществуваха в пределите на нашата вселена, астрономите щяха да открият тази система, дори ако беше недосегаема за корабите ни.
— Значи той е излязъл от пределите на Галактиката.
— Да. Сега, разбира се, остава съвсем малко.
— Кой знае? Той вижда само сънища. Когато се събужда, е все още такъв, какъвто е бил. Това е само първата фаза. Щом започне промяната, ще разберем много бързо за това.)
— Вече се познаваме, мистър Грегсън — каза сериозно Свръхвладетелят. — Името ми е Рашаверак. Несъмнено, вие си спомняте нашата среща.
— Да — отвърна Джордж — На вечеринката у Рупърт Бойс. Едва ли бих могъл да я забравя. И аз си помислих, че трябва да се видим още веднъж.