Вещерите от Сарамир

На запад от крепостта възвишенията ставаха по-широки и плоски, а оризищата бяха заменени от разкошни овощни градини, истински тъмнозелени морета, отрупани с ярки плодове — портокали, ликири, сенковинки, сочните лилави глобуси на кокомаковете. А зад тях… зад тях войските на рода Амача се упражняваха в равнините, огромно множество от червени и кафяви брони и блестяща стомана, наброяващо пет хиляди силни мъже.

Те се обучаваха в боен строй, гигантски геометрични формирования на копиеносци, стрелци с пушки, мечоносци, кавалерия. В знойните горещини по пладне те сумтяха и се потяха в мними сражения, фалшиви атаки, отстъпления и прегрупирания. Дори и в леките си кожени брони бойците се справяха възхитително под палещия взор на окото на Нуку, а строят им беше гъвкав и подвижен. Металните доспехи бяха непрактични за битките в Сарамир — слънцето бе прекалено жарко през по-голямата част от годината и всеки човек в пълно метално снаряжение щеше да се изпържи още преди да излезе на бойното поле. Сарамирските войници се биеха без шлемове — ако изобщо носеха нещо на главата си, то беше някаква кърпа или лента, която да ги предпази от слънчев удар. Военната им тактика се базираше на бързината и свободата на движенията.

Водачите на мечоносците караха отрядите си да изпълняват всевъзможни бойни техники, демонстрирайки замах, париране на удара, атака и различни подлъгвания на противника, след което те бързо се прегрупираха в елегантни смъртоносни редици, а телата им танцуваха гъвкаво около блестящите им остриета. Към далечните скали бяха насочени топове, чийто оглушителен грохот отекваше из земите на Баракса. Изчисляваха се траекториите на гюлетата, тяхната далекобойност и точност.

Родът Амача се готвеше за война.

Баракс Сонмага ту Амача яздеше гордо през жегата и прахоляка на тренировъчните площадки, а в ушите му отекваха кънтенето на оръжията, бойните викове и внезапните заповеди на командирите. Въздухът миришеше на пот и подгизнали кожени брони, на коне и сяра от топовете и пушките. Той чувстваше как гърдите му се издуват от гордост, като че ли някакъв балон се разширяваше вътре в него. Каквито и опасения и страхове да имаше по отношение на притежаваните от него земи, знанието, че пет хиляди души са готови да дадат живота си за него, стига да им заповяда, го изпълваше с несравним възторг. Не че оценяваше предаността им — в крайна сметка това си беше тяхно задължение, неотменима част от традициите, върху които бе построено обществото им — ала усещането за сила, което му вдъхваше армията му, го караше да се чувства като истински бог.

Бе прекарал цялата сутрин в проверки и огледи, разговаряйки с ур-Бараксите и генералите, давайки думата на войниците. Решението му да ги накара да тренират без почивка в най-горещото време на деня бе посрещнато с одобрение от подчинените му, защото войниците трябваше да са способни да се бият при всякакви условия. Не че Бараксът очакваше да изразят някакво несъгласие — дисциплината на сарамирските армии беше легендарна, а Сонмага не беше свикнал заповедите му да бъдат оспорвани.