Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
— Нима записваш всичко, което правим ти, аз и цялата Фантазия… — попита тя.
Той записа и тя веднага чу отговора му:
— Не, точно обратното. Тази книга е всичко, което прави цялата Фантазия, ти и аз.
— Тогава къде се намира тази книга?
— В книгата — гласеше отговорът, който той написа.
— Тогава тя е само отблясък и негово отражение? — попита Детската царица.
Той записа нещо и тя го чу да казва:
— Какво показва едно огледало, което е изправено срещу друго огледало? Знаеш ли това, Златоока повелителко на желанията?
Детската царица помълча известно време и старецът записа, че тя мълчи.
После тя каза тихо:
— Нужна ми е твоята помощ.
— Знам — отговори и написа той.
— Да, така и трябва да бъде — рече тя. — Ти си споменът на Фантазия и знаеш всичко, което е станало до този момент, но дали не би могъл да разлистиш книгата напред и да видиш какво предстои да се случи?
— Бели листа! — бе отговорът. — Аз мога само да гледам назад към онова, което се е случило. Прочетох го, докато го пишех. И го знам, защото го прочетох. А го написах, защото се случи. Така Приказка без край се пише сама чрез моята ръка.
— Значи ти не знаеш защо съм дошла при теб?
— Не — чу се мрачният му глас, докато той пишеше, — бих предпочел да не го бе правила. Чрез мен всичко става невъзвратимо и окончателно — ти също, Златоока повелителко на желанията. Това яйце е твоят гроб и ковчег. Ти влезе в спомените на Фантазия. Как искаш да излезеш някога оттук?
— Всяко яйце — отговори тя — е начало на нов живот.
— Вярно — написа и каза старецът, — но само ако черупката му се разчупи.
— Ти можеш да я отвориш — извика Детската царица, — ти ме пусна вътре.
Старецът поклати глава и го записа.
— Това беше твоята сила, тя го направи. Но тъй като си тук, вече не я притежаваш. Ние сме затворени завинаги. Ей Богу, не биваше да идваш! Това е краят на Приказката без край.
Детската царица се усмихваше и изглежда не се безпокоеше ни най-малко.
— Ти и аз — рече тя — не сме в състояние, но има един, който може.
— Да постави ново начало — написа Стареца, — може само рожба на човешкия род.
— Да, рожба на човешкия род — отвърна тя.
Старецът от Странстващия хълм повдигна бавно лице и за пръв път погледна Детската царица. Този поглед идваше сякаш от другия край на вселената, толкова отдалече и от такава тъма идваше той. Тя го посрещна със златните си очи, без да ги отмести. Това беше безмълвна борба, нито един от двамата не помръдна. Накрая Старецът се наведе над книгата и записа:
— Не нарушавай границите, които съществуват и за теб!
— Така и ще направя — отговори тя, — но онзи, за когото говоря и когото очаквам, отдавна ги прекрачи. Той чете в тази книга, в която ти пишеш, и чува всяка дума, която изговаряме. Следователно е при нас.
— Вярно — чу тя гласа на Стареца, който пишеше, — и той вече принадлежи неотменно към Приказката без край, защото тя е негова съдба.
— Разкажи ми я! — заповяда Детската царица. — Ти, който си споменът на Фантазия, разкажи ми я от самото начало и дума по дума, както си я записал!
Пишещата ръка на Стареца започна да трепери.
— Ако го сторя, трябва да записвам всичко отново. А това, което пиша, ще се случи пак.
— Така да бъде! — рече Детската царица.
Бастиан се почувства неловко.
Какво смяташе да прави тя? По някакъв начин това го засягаше. Но щом като дори и на Стареца от Странстващия хълм започна да му трепери ръката…
Старецът написа и рече:
И Детската царица отговори:
— Ей Богу, ти си ужасна — каза и написа Стареца, — това означава край без край. Ще попаднем във въртопа на вечния кръговрат. Откопчване от него няма.
— За нас не — отвърна тя и гласът й вече не беше благ, а твърд и ясен като диамант, — но и за него не… освен ако спаси всички ни.
— Нима искаш да оставиш всичко в ръцете на един представител на човешкия род?
— Точно това искам.
А после тя тихо добави:
— Или знаеш друг изход?
Дълго цари тишина, преди мрачният глас на Стареца да каже:
— Не.
Той се бе навел ниско над книгата, в която пишеше. Лицето му беше закрито от качулката и вече не се виждаше.
— Стори тогава онова, за което те помолих!