Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
— Море, звяр е човекът! — каза изведнъж Зорбас, възбуден от многото песни. — Зарежи книгите, не те ли е срам! Звяр е човекът, а зверовете не четат!
Помълча малко, сетне се засмя.
— Знаеш ли — рече той — как е създал господ човека? Знаеш ли кои са първите думи, които този звяр, човекът, е казал на господа?
— Не, отде искаш да знам? Не съм бил там!
— Ала аз бях! — извика Зорбас и очите му блеснаха.
— Кажи тогава!
И захвана Зорбас, полуекзалтирано, полуподигравателно, да съчинява легендата за сътворението на човека.
— Слушай тогава, началство! Събудил се господ една сутрин кисел. „Какъв господ съм аз — рекъл, — като си нямам хора, които да ме възхваляват и да ме проклинат, та да ми минава времето! Дотегна ми вече да живея съвсем сам като бухал. Пфу!“ Плюл си на ръцете, запретнал ръкави, турил си очилата. Взел шепа пръст, плюл в нея, направил я на кал, размачкал я хубавичко, направил от нея едно човече и го поставил на слънце. След седем дни го вдигнал — то се било изпекло. Погледнал го господ, засмял се.
— Да ме вземат дяволите — рекъл, — ама този е същинска изправена свиня! Едно исках, друго излезе. Загазих, отиде!
Сграбчил го за врата, ударил му един ритник:
— Хайде, махай се! Върви да правиш и други свинчета, твоя е земята! Друм! Раз, два, марш!
Ала той, мойто момче, не бил свиня; носел мека шапка, наметнато на раменете палто, панталон с ръб и цървулки с червени пискюли. А на пояса си бил затъкнал — дяволът сигурно ще да му я е дал! — широка двуостра наточена кама, на която пишело: „Ще те затрия!“
Това бил човекът; протегнал господ ръка, за да му я целуне, но човекът засукал мустак и рекъл:
— Стори бре, старо, път да мина!
Зорбас млъкна, като видя, че се превивам от смях. Нацупи се.
— Не се смей — рече ми той, — така е станало!
— Ами че отде знаеш това?
— Така е станало, ти казвам; така щях да направя и аз, ако бях Адам. Главата си залагам, ако не е направил така и Адам. И не слушай какво ти казват книгите, мене слушай!
Протегна ръка и без да чака отговор, започна пак да свири на сандура.
Държах все още благоуханното писмо на Зорбас с изрисуваното пронизано от стрела сърце и изживявах отново всички дни, прекарани с него, дни, изпълнени с човешка субстанция. Времето, докато бях с него, беше приело друг вкус; то не беше вече една математическа последователност от събития, нито някакъв вътрешен мой неразрешим философски проблем; то беше топъл, ситно пресят пясък и го чувствувах как тече нежно, с лек гъдел, през пръстите ми.
— Да е жив и здрав Зорбас! — прошепнах аз. — Той даде плът, любима и топла плът на отвлечените понятия, които зъзнеха вътре в мен. Когато го няма, започвам отново да мръзна.
Взех лист хартия, повиках един работник и изпратих бърза телеграма: „Ела веднага“.
XIV
Събота привечер, първи март. Бях се опрял на една скала край морето и пишех. Днес бях видял първата лястовица, бях радостен, заклинанието на Буда се изливаше безпрепятствено върху хартията, борбата с него беше станала по-спокойна, не бързах, бях сигурен в избавлението.
Изведнъж чух стъпки по крайбрежните камъчета, вдигнах глава. По брега се носеше като окичена фрегата, зачервена, запъхтяна, старата ни сирена. Изглеждаше неспокойна.
— Има писмо? — извика тя с тревога.
— Има! — отвърнах аз със смях и станах да я посрещна. — Много поздрави, казва, за теб мисли ден и нощ и не може ни да яде, казва, ни да спи, не може да понася раздялата с теб.
— Друго не пише?
Дожаля ми за нея; измъкнах от джоба си писмото, престорих се, че чета. Старата сирена разтваряше беззъбата си уста, премигваше с очичките си и слушаше задъхана.
Давах си вид, че чета, обърквах се, преструвах се, че не мога да разчета написаното: „Вчера, началство, отидох в една гостилница да се нахраня. Бях гладен. По едно време гледам — влиза вътре една девойка, ама много красива, същинска русалка. Божичко, колко приличаше на моята Бубулина! И веднага от очите ми рукнаха сълзи като порой, гърлото ми се сви, къде можех да преглътна! Станах, платих и си отидох. И аз, дето от дъжд на вятър си спомням за светците, така съм се побъркал от любов, началство, че изтичах в църквата на свети Мина и му запалих една голяма свещ. «Свети Мина помолих му се аз, — стори тъй, че да получа хубави новини от ангела, когото обичам. Стори тъй, че час по-скоро да ни се съединят крилата!»“
— Хи-хи-хи! — прихна мадам Ортанс и лицето й пламна.
— Защо се смееш, мадам? — запитах я аз и прекъснах четенето, за да си поема дъх и да уйдурдисам наум и други лъжи. — Защо се смееш? На мен ми иде да се разплача.
— Ако знаеше… ако знаеше… — изгугука тя, като се кикотеше.