Време на презрение
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #4
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-429-1
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Време на презрение». Краткое содержание книги:
Високият скочи към него и със силен удар преобърна креслото. Дребосъкът се търкулна между разпилените по пода хартии. Безсилно пълзейки с ръцете и с чуканчетата на краката си, той приличаше на осакатен паяк.
Полуелфът изрита арбалета, изхвърляйки го извън обсега на Фен. Без да обръща внимание на опитите на сакатия да пълзи, той бързо прегледа лежащите на писалището документи. Вниманието му беше привлечено от миниатюра с месингова рамка, на която бе изобразена светлокоса девойка. Той вдигна миниатюрата заедно с прикрепеното към нея листче.
Другият бандит изостави тялото на уцеления от арбалета и се приближи. Полуелфът вдигна въпросително вежди. Бандитът поклати глава.
Полуелфът прибра в пазвата си миниатюрата и няколко документа от писалището. После извади от мастилницата сноп пера и ги запали от една свещ. Изчака да се разгорят хубаво и ги хвърли върху писалището, сред свитъците, които веднага пламнаха.
Фен запищя.
Високият полуелф взе от вече горящата маса бутилката с течност за изтриване на мастило, застана над мятащия се дребосък и я изля цялата върху него. Фен започна да вие протяжно. Вторият бандит свали от рафтовете наръч свитъци и затрупа с тях сакатия.
Огънят от писалището изригна към тавана. Втората, по-малка бутилка с течност за триене на петна избухна с трясък, пламъците облизаха рафтовете. Свитъците, рулата и папките започнаха да потъмняват, да се сгърчват и сякаш да оживяват. Фен виеше. Високият отстъпи от горящото писалище, направи от наръч хартии дълъг факел и го запали. Другият бандит хвърли върху сакатия още купчина свитъци.
Фен виеше.
Полуелфът стоеше над него, хванал пламтящия факел…
Черно-белият котарак на Кодрингер скочи върху близкия до къщата зид и приседна. В жълтите му очи играеше отблясъкът на пожара, превърнал приятната нощ в ужасяваща пародия на ден. „Пожар! Пожар! Вода!“ Към къщата тичаха хора. Котаракът беше застинал и ги гледаше с почуда и презрение. Тези глупаци явно се стремяха към огнения ад, от който той едвам беше успял да се измъкне.
Котаракът на Кодрингер се извърна равнодушно и започна да облизва лапата си, изцапана с кръв.
Цири се събуди цялата в пот, стиснала чаршафа до болка. Наоколо цареше тишина и полумрак, пронизан като с кинжал от лъч лунна светлина.
„Пожар. Огън. Кръв, Кошмар… Не помня, нищо не помня…“
Вдиша дълбоко от свежия нощен въздух. Усещането за задух беше изчезнало. Тя знаеше защо.
Защитните заклинания вече не действаха.
„Нещо се е случило“, помисли си Цири. Скочи от леглото и бързо се облече. Препаса камата си. Мечът й не беше при нея, Йенефер й го беше взела и го беше дала на съхранение при Лютичето. Поетът със сигурност вече спеше, а в Локсия цареше тишина. Цири се зачуди дали да не отиде и да събуди барда, но в този момент усети в ушите си пулсиране и чу шума на кръвта си.
Падащият през прозореца лунен лъч се превърна в пътека. На края на пътеката, много далеч, имаше врата. Тя се разтвори — на прага й стоеше Йенефер.
Тръгвай.
Зад гърба на магьосницата се заотваряха други врати. Една след друга. Безкрайно множество. В мрака се мяркаха черните стълбове на колони. А може би статуи. „Аз спя — помисли си Цири. — Спя. Това не е никаква пътека, това е светлина, ивица светлина. По нея е невъзможно да се върви.“
Тръгвай.
И Цири тръгна.
Ако не бяха глупавите скрупули на вещера, ако не бяха непрактичните му принципи, много от по-нататъшните събития щяха да се развият по съвсем друг начин. Вероятно много неща изобщо нямаше да се случат. И тогава историята на света щеше да поеме в съвсем друга посока.
Но историята на света тръгна натам, накъдето тръгна, и главната причина за това беше фактът, че вещерът имаше скрупули. Когато се събуди сутринта и почувства потребност да направи това, което всеки друг на негово място би направил, тоест да излезе на балкона и да се изпикае върху лехите с латинка, той не го направи. Имаше скрупули. Облече се тихичко, за да не събуди спящата дълбоко Йенефер, която лежеше неподвижно, сякаш без да диша. Излезе от стаята и тръгна към градината.
Банкетът още продължаваше, но ако се съди по звуците, наближаваше края си. Прозорците на балната зала все още светеха, хвърляйки отблясъци върху перистила и лехата с божурите. Затова вещерът се отдалечи нататък, в най-гъстите храсти, и там се загледа в проясняващото се небе и хоризонта, над който вече се издигаше червената ивица на изгрева.