Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
— Добре. Това е достатъчно. — С бързи движения парцалът беше върнат на мястото му. Мейкпийс скочи обратно в другата пентаграма. — Чу ли всичко това, Джон?
Лицето на Мандрейк бе пребледняло от шока и надигащото се отвращение.
— Мейкпийс, каква е целта на тази демонстрация? Не можем да отвличаме хора от улиците и да ги подлагаме на мъчения…
Драматургът изсумтя.
— Мъчения? Той е добре. Почти не беше докоснат. Освен това ти го чу — той е агитатор, заплаха за нацията. Но аз не му мисля злото. Той просто ми помага с един малък експеримент. Наблюдавай… — Мейкпийс зае драматична поза; пръстите му се извиха, сякаш щяха да дирижират оркестър.
Мандрейк тръгна към него.
— Настоявам да…
— Внимавай, Джон. Много добре знаеш, че не бива да се мотаеш напред-назад, когато се извършва призоваване. — С тези думи драматургът започна светкавично заклинание. Светлината помръкна; нежен бриз, появил се отникъде, подухна пламъците на свещите. През две стаи желязната врата се разтресе на пантите си. Мандрейк отстъпи назад, инстинктивно вдигайки шипа, който носеше. Подсъзнателно слушаше думите: латински… сравнително обикновено призоваване. Стандартните изречения… името на демона — Борело… чакай малко, какво беше това…? „In corpus viri“… в съда, който ще намериш там… покорен на волята на съда… Това беше странно и непознато…
Заклинанието свърши. Погледът на Мандрейк се обърна към стола, където проблясваше една тъмна сянка. Сега я нямаше. Тялото на мъжа се тресеше, сякаш всички мускули бяха напрегнати, после се отпусна. Мандрейк изчака. Бризът утихна, електрическата крушка отново възвърна блясъка си. Младият мъж седеше отпуснат и неподвижен. Очите му бяха затворени.
Господин Мейкпийс свали ръце и намигна на Мандрейк.
— А сега…
Пристъпи напред. Мандрейк изпъшка и извика предупредително.
— Чакай, глупако! Демонът е там! Самоубийство е да…
Спокойно и бавно, като котарак по пладне, Мейкпийс излезе от своя кръг и пристъпи в другия. Не се случи нищо. Ухили се, отново махна парцала и нежно потупа пленника по бузата.
— Господин Дрю! Събудете се! Не е време за спане!
Мъжът се раздвижи бавно. Протегна ръцете и краката си под въжетата. Отвори очи и ги изгледаха замечтано. Явно му беше трудно да си припомни положението си. Не успявайки да овладее любопитството си, Мандрейк се приближи към него.
— Дръж пръчката в готовност — рече Мейкпийс. — Нещата може и да се объркат. — Той се наведе към мъжа и заговори сладко. — Как се казваш, приятелю?
— Никълъс Дрю.
— Това ли е единственото ти име? Помисли сериозно. Имаш ли си друго име?
Тишина. Лицето на мъжа се сбръчка.
— Да… имам.
— И какво е то?
— Борело…
— А, добре. Кажи, Никълъс, каква е професията ти?
— Работник в магазин.
— А какво представлява Изпепеляващият огън? Кога се прилага?
Краткото, намръщено объркване се замени от невъзмутима увереност.
— Това е наказание за неподчинение, ако нарочно не изпълним задачата си. Господарят ни подпалва нашата същност. Ох, страх ни е от него!
— Много добре. Благодаря ти. — Господин Мейкпийс се обърна, внимателно прескочи най-близките тебеширени линии и се приближи към Мандрейк, чието лице не изразяваше абсолютно нищо. — Какво мислиш, момчето ми? Не е ли това очарователно?
— Не знам… Хитър номер…
— Повече от номер е! Демонът се е настанил в мъжа. Той е хванат вътре, сякаш е в пентаграма! Не го ли чу? А познанията на демона са подвластни на мъжа. Изведнъж вече знаеше същността на Изпепеляващия огън. Има знания там, където преди това нямаше нищо! Сега се замисли за възможностите…
Мандрейк се намръщи.
— Постижението е съмнително от морална гледна точка. Този човек е неволна жертва. Освен това е обикновен. Не може да използва информацията от демона както трябва.
— Аха! Схватлив, както винаги! Забрави за малко моралната страна. Представи си, ако…
— Какво прави той? — Мандрейк оглеждаше пленника, който явно отново осъзнаваше къде се намира. Тревогата се бе върнала на лицето му и той се бореше с въжетата. Един-два пъти яростно изви глава настрана, като куче, което хапе бълха.
Мейкпийс сви рамене.
— Може би усеща демона в себе си. Може би разговаря с него. Трудно е да се каже. Досега не съм го пробвал с обикновен човек.
— Използвал си други?
— Само един. Доброволец. Въпросното съчетание проработи изключително добре.
Мандрейк потърка брадичката си. Гледката на гърчещия се пленник го тревожеше, разстройваше интелектуалния му интерес. Не можеше да измисли какво да каже.
Господин Мейкпийс нямаше подобен проблем.