През дебрите на Балкана

— Ти дойде тъкмо навреме, скъпи Халеф!

— Да. Бързах, но все пак бях предпазлив. Чух един кон да цвили. Затова продължих сам напред. Видях просеката с колибата, забелязах твоя Рих и още няколко други коня. Значи ти беше в колибата сред враговете, които може би дори те бяха пленили. Трима конници щяха да накарат противниците ти да станат по-предпазливи, докато само един нямаше да им се стори толкова опасен. Затова скрих Оско и Омар зад дърветата и им казах какво да правят, след което потеглих към колибата сам.

— Много предпазливо и смело си постъпил. Доказа, че мога да разчитам на теб.

— О, ефенди, ти си мой учител и приятел! Какво се случи по-нататък, вече знаеш.

— Да, а защо не остана в колибата, Халеф?

— Трябваше ли да позволя да откраднат Рих?

— Не можеше да попречиш, конят ти не е достатъчно бърз, за да настигне жребеца.

— Твоят също. Щеше ли да можеш да заблудиш крадеца без мен? Щеше ли да можеш да го обградиш? Той виждаше само мен и мислеше, че съм единственият му преследвач. Затова се изплаши, като забеляза, че си му препречил пътя. Трябваше да се върне и така Рих отново попадна в твои ръце. Щеше ли да е възможно това без мен?

— Не. Напълно си прав. Но се тревожа за двамата ни приятели.

— Не е необходимо. Те са смели.

— Но враговете са повече от тях и имат за прикритие колибата.

— В колибата имат не само прикритие, но същевременно са и пленени.

— Докога? Биха могли да стрелят по Омар и Оско през прозореца или вратата.

— Не. Ти нали им даде указания. А преди да тръгна, и аз им казах да стоят скрити зад дърветата и да стрелят по всеки, на когото му хрумне да излезе от колибата. Какво ще правиш с тези хора?

— Зависи от поведението им. Пришпорвай коня! Часовникарят яздеше на почтително разстояние зад нас. Като забеляза, че разговорът ми с Халеф свърши, се приближи и попита:

— Господарю, мога ли да узная какво се е случило и защо трябваше да дойда с теб?

— После! Надявам се, че още днес ще можеш да поздравиш Икбала, най-хубавата девойка в Румелия, в присъствието на баща й. Сега трябва да побързаме, а не да разговаряме.

Междувременно бяхме стигнали до гората и не след дълго приближихме просеката. Тогава дръпнахме юздите на конете, за да не се чуе приближаването ни. Като се озовахме до края на просеката, слязох от жребеца и дадох на Халеф да го държи.

— Стой тук — казах аз. — Първо ще разузная наоколо. Дай ми карабината, Халеф!

— Уаллах! Правилно! Все още е у мен! Ето ти я, сихди! Докато се върнеш ли да чакам?

— Да, освен ако не ме чуеш да викам.

Промъквах се напред от ствол на ствол, докато поляната се откри пред погледа ми. Конете все още стояха пред колибата. От прозореца се подаваха дулата на две пушки. Значи мъжете вътре бяха заели отбранителна позиция. За съжаление не можех да отстраня оръжията им.