Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)

И Терес видя, че на главния стълб на шатрата княз Слав е окачил болгарски камшик, болгарска сабя и болгарски лък. И като ги посочи, той каза на княза:

— Ти си събрал в шатрата си тялото, душата и ума на болгарина.

А князът не го разбра. Терес откачи камшика и като го показа на княза, попита го:

— Ти видя ли как се плете такъв бич и как се удря с него?

А князът наистина поиска да види как се плете болгарски бич. Поиска го, защото пред очите му с един удар на бича болгарите убиваха вълк. Вълците най обичаха да вървят след стадата на женските сайги. И от стадата се ронеха майките, та раждаха в степта. Вълците чакаха малкото да отвори очи — та да види белия свят — и го изяждаха. Такива вълци гонеха болгарските конници, защото смятаха сайгите за свое стадо, а стадото трябва да се брани. Конникът подгонваше глутницата и си избираше вълк. И конят сам знаеше какво трябва да прави. Вълкът полетяваше през зелената степ като сиво кълбо, носено от вятъра. И не се разбираше, че това кълбо го носят вълчи нозе — тъй равномерно и бързо летеше то над тревите. А зад вълка, като закачен за въже, летеше конникът, докато вълкът не загубеше сили и не паднеше на земята. Тогава конникът слизаше от седлото, та чакаше звярът да се изправи. И вълкът се хвърляше върху гърлото на човека. Тогава с един удар на бича си върху носа на вълка човекът трябваше да го убие. В средата на полета, както вълкът е откъснат от земята, бичът трябваше да падне върху главата му като черна светкавица.

И този бич се плетеше от кожа на тригодишна сайга, а кожата се киснеше седем дни в чебура, където се приготвя кумисът. И се биеше кожата с дървени чукове, докато човек изпее своята песен. Ако няма песен, брои хиляда и петстотин удара. И бичът се плете с плетка, наречена елха, защото ремъците лягат като иглите на елхата. А за дръжка на бича се търси скъпо дърво — или сантал, който не губи никога мириса си, та спасява от ухапване на скорпион, или желязно дърво от Кавказ, което потъва във вода. И трябва да се стиска дръжката на бича така, че от нея да капе сокът на дървото.

Затова князът каза на Терес:

— Да, видях как се плете бич и видях как се удря с него.

А Терес му каза:

— Не е ли тялото на конника като изплетено от ремъци? И като ремъка хиляди пъти са го били чуковете на жега, студ и глад. А не са ли движенията на конника така стремителни, както жилото на бича пресича въздуха, та свири като крило на сокол? Да, този бич е като тялото на болгарите.

И после Терес взема сабята и като я извади от кожената ножница, замислено прокара палец по острието. И попита княза:

— Ти, княже, видя ли как се прави тази сабя и как се удря с нея?

А князът поиска да види как се кове такава сабя и болгарите замълчаха, но после питаха някого и го заведоха при ковачите. Само му казаха, че тук се коват сабите на простите конници, най-много до десетниците, а истинските саби идват от Кавказ, където в планината ги коват в тайни аули, не се знае кой — болгари савири ли, алани ли, хевсури ли, или незнайни племена от нискорасли хора, черни като въглен, които са ковали саби още преди хиляди години. И конете се изкачват в планината с малки, ала тежки торби, пълни с желязо, а се връщат с торби, пълни с остриета. Защото в планината се кове само острието, дръжката се слага по-сетне. Пътищата ги знаят белязани хора и те разказват, че това не са пътеки, ами много древни пътища, подпрени със стени от камъни и с каменни мостове през реките. Разказват също, че оставят торбите с желязото на някаква скала — и, разбира се, торби със зърно, месо и друго за ядене, а на сутринта намират на същото място торби остриета. И някакъв персийски шах оставил торби със злато и сребро, но на другата сутрин намерил своите си торби, не остриетата на меч.