Черният Олшански замък

— Аз вече отгатнах този ребус и без предмета.

— Склонен съм да приема твоето мнение, Антос, че има нещо — каза Адам. — Едва ли този човек би шифровал нещо маловажно. По-скоро обратното. Но… не се бъркай прекалено в работите на Андрей и на… Ростик. Твоето поприще е историята. А на тях давай само онова, което сметнеш за необходимо… И те ще ти кажат… онова, което те засяга. Ще ти помогнат. Но и ти им помогни според силите си.

И натъртено произнесе:

— Ако сметнат за необходимо да се заемат.

— Смъртта на моя Марян — да е нещо незначително?…

— Защото те не обичат — прекъсна ме той — да говорят за работата си с външни хора. А понякога просто нямат право. Не го обвинявай. Не им се бъркай, както те на теб. Ако ли се случи нещо сериозно — сами ще го разнищят.

Бях обзет от ярост, макар и хладна. Да не смятат за сериозно такова нещо?

— Хайде не се самонавивай — каза Шчука. — Ако е било убийство, рано или късно ще излезе на бял свят.

— Кой ще го извади на бял свят?

— Ние.

— Е, да ви помага господ — сухо продумах аз.

Хилински стана да ме изпрати. Спряхме на жалката си площадка и си поприказвахме.

— Слушай, какво значи това твое В?

— Три — казах аз.

— Хм. Добре. Виж какво, попитай кой е този Боубел, чиято банда по време на войната и след войната се е въртяла около Олшани?

— Важно ли е?

— Шчука смята така.

— Може тогава.

— Някакви щуротии пише в оная лента — каза той. — Освен „Слуцката порта“ и думата „жажда“.

— Защо?

— Не зная… Кълве ли рибата в Олшанка?

— Не зная — със същия тон му отвърнах аз.

— Попитай, ако кълве, може да довтасам. Какво друго остава на човек пенсионер?

— Виж какво, пенсионере — заявих аз. — Махай ми се от главата.

— Махам се — усмихна се той и затвори вратата си.