Хроника на птицата с пружина

12.

Дългата история на лейтенант Мамия: част първа

— В началото на хиляда деветстотин трийсет и седма година ме прехвърлиха в Манджурия — започна лейтенант Мамия. — Току-що ме бяха произвели младши лейтенант и ме пратиха в щабквартирата на Квантунската армия в Синдзин. Първата ми специалност в колежа беше география и затова накрая се озовах във Военнотопографския корпус, който се занимаваше с изготвянето на карти. За мен това бе най-доброто, защото, да ви призная, задачите, които ми възлагаха, бяха сред най-леките, за които някой можеше да мечтае в армията. Освен това обстановката в Манджурия бе относително мирна, или най-малкото стабилна. Театърът на бойните действия се беше пренесъл от Манджурия в самия Китай. Истинските сражения се водеха от китайските експедиционни сили, а Квантунската армия беше в нещо като почивка. Вярно, още имаше прочистващи операции срещу партизанските отряди, които се бореха с японците, но те бяха във вътрешността и като цяло най-лошото беше отминало. Единственото задължение на Квантунската армия беше да оказва подкрепа на новата „независима“ марионетна държава — Манджоу-го, и да държи под око севера. Но колкото и да беше спокойно, войната все пак продължаваше, затова имаше постоянни маневри. За късмет не ми се налагаше да участвам и в тях. Те се провеждаха при ужасни условия. Температурата понякога падаше до минус десет-петнайсет градуса. Една погрешна стъпка при такива маневри, и си мъртъв. След всяка маневра стотици хора лягаха в болница с премръзвания или ги пращаха да се лекуват на минерални бани. Макар и неголям, Синдзин със сигурност беше екзотичен чужд град и ако човек искаше да се забавлява, там имаше предостатъчно възможности. Новопроизведените несемейни офицери като мен живеехме не в казарми, а в нещо като общежитие. Все едно още бяхме студенти. Аз нехаех, мислех си, че ако военната ми служба приключи така, няма да има от какво да се оплаквам — спокойни мирни дни. Този мир, разбира се, беше измамен. Точно зад очертанията на малкия ни кръг от слънчева светлина бушуваше яростна война. Според мен повечето японци, или най-малкото онези, които имаха ум в главата, си даваха сметка, че войната с Китай ще се превърне в кално тресавище, от което няма да се измъкнем никога. Нямаше значение в колко локални битки ще победим: просто беше немислимо Япония да продължи да завзема и да властва в такава огромна държава. Ако човек се замислеше, си беше очевидно. И както би могло да се очаква, с продължаването на боевете броят на загиналите и на ранените започна да се умножава. Отношенията с Щатите се влошаваха все повече. От ден на ден дори в Япония сенките на войната ставаха все по-мрачни. Това бяха черни години: трийсет и седма, трийсет и осма. Но в офицерския живот в Синдзин нямаше война: „Война ли? Каква война?“ Всяка вечер пиехме и се веселяхме, обикаляхме из кафенетата, където имаше белоемигрантски млади рускини. После в края на април трийсет и осма година ме повика висш офицер от генералния щаб, който ме представи на някакъв мъж в цивилно облекло на име Ямамото. Беше с къса коса и мустаци. Не много висок. Колкото до възрастта му, бих казал, че беше някъде на трийсет и пет-шест години. Отзад на врата имаше белег, сякаш останал от някакво острие. Офицерът ми каза: „Така и така, господин Ямамото е цивилен. Нает е от армията да проучи начина на живот и обичаите на монголците, които живеят в Манджоу-го. Сега заминава за Хулунбуирската степ недалеч от Външна Монголия и ние смятаме да му осигурим въоръжена охрана. Ти си включен в групата.“ Не повярвах и на дума от онова, което ми каза. Тоя Ямамото наистина беше облечен като цивилен, но веднага личеше, че е професионален военен. Погледът, начинът, по който говореше, осанката — беше си очевидно. Реших, че е висш офицер или е свързан с разузнаването и му е възложена задача, която изисква да скрие, че е военен. В цялата работа имаше нещо зловещо. Прикрепиха към Ямамото трима души, прекалено малко, за да му бъдем въоръжена охрана, макар че, ако бяхме повече, щяхме да привлечем вниманието на войските на Външна Монголия, разположени по границата. Ще рече човек, че са възложили на случайно подбрани хора деликатна задача, но истината беше съвсем друга. Аз бях единственият офицер, а нямах никакъв боен опит. Човекът, на когото можехме да разчитаме в бой, беше сержант на име Хамано. Познавах го добре, бяха го прикрепили към генералния щаб. Мъжко момче, сам се беше издигнал в йерархията и от редник беше станал сержант, беше се отличил в сраженията в Китай. Беше едър и безстрашен и аз бях сигурен, че ако стане напечено, можем да разчитаме на него. Нямах понятие защо са включили в отряда ни ефрейтор Хонда. И той като мен беше пристигнал току-що от Япония и, разбира се, нямаше опит на бойното поле. Беше кротка тиха душа, създаваше впечатлението, че в битка ще бъде напълно безполезен. Освен това се числеше към Седма дивизия, което означаваше, че генералният щаб е направил всичко възможно да го изиска специално за задачата. Толкова ценен беше, макар че трябваше да мине доста време, за да разберем причината. Бях избран за командващ офицер на групата, защото основното ми задължение бе да проуча топографията по западната граница на Манджоу-го, в района на река Халха. Работата ми беше да се постарая картите на района да са възможно най-пълни. Дори бях прелитал няколко пъти над него със самолет. С присъствието си трябваше да допринеса за гладкото протичане на операцията. Втората ми задача бе да събера по-подробни топографски сведения и да направя картите ни по-точни. Така да се каже, с един куршум два заека. Да ви призная, картите на Хулунбуирската степ в пограничния район с Външна Монголия, с които разполагахме по онова време, бяха доста приблизителни, това всъщност бяха леко подобрените стари карти, останали от династия Манджу. След създаването на Манджоу-го Квантунската армия бе провела няколко топографски експедиции, за да състави по-точни карти, но областта наистина е огромна и в западната част на Манджурия се простира обширна пустиня. В такива места границите на отделните държави не значат много. Хилядолетия наред монголците номади са живели, без да зачитат границите и дори да си ги представят. Изготвянето на по-точни карти бе забавено и от политическото положение. Ако бяхме направили официална карта, на която да отразим нашата представа за границата, щеше да избухне шумен международен скандал. И Съветският съюз, и Външна Монголия, които имаха общи граници с Манджоу-го, бяха изключително чувствителни на тема нарушаване на границата и по този повод бяха избухвали доста кървави битки. А по онова време нашата армия не искаше да воюва със Съветския съюз. Всичките ни сили бяха насочени към войната с Китай и нямаше военна мощ за широкомащабен сблъсък със СССР. Не разполагахме с дивизии, танкове, артилерия и самолети. Най-важно бе да се осигури стабилност в Манджоу-го, който беше съвсем отскоро на политическата карта. Поне според армията установяването на северната и на северозападната граница можеше да почака. Военните печелеха време, като протакаха. Дори могъщата Квантунска армия се придържаше към този възглед и изчаква