Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
— Още ли сте будни? Мислех, че отдавна вече сте заспали.
— Боя се, че трябва да отложим спането, Лия — клати глава Соня.
Отстъпвам крачка назад, но продължавам да държа вратата отворена.
— Хайде. Влизайте.
Луиса прекрачва прага и се обляга на стената, а Соня сяда на ръба на леглото.
Намествам се до нея и се взирам в пребледнялото й лице, по което играят отблясъците на огъня.
— Какво има?
— Двете с Луиса си поговорихме. И постигнахме разбирателство. Ако ние сме ключовете, тогава колкото по-скоро докараме пророчеството до края му, толкова по-добре.
Кимам с глава и дишам дълбоко.
— Съгласна съм с вас. Но… добре ли сте?
Соня ме хваща за ръката.
— Просто беше толкова… така… изненадващо. За малко да се задуша от удивление. Разбира се, бях наясно, че и ние по някакъв начин сме част от пророчеството. Защо иначе ще носим белега? Но въпреки това изведнъж ми се стори толкова страшно, като осъзнах положението, в което се намираме.
— Разбирам ви — усмихвам й се аз. — Но във всички случаи е по-добре да действаме заедно, не мислиш ли?
Тя кима с глава и отвръща на усмивката ми, аз се приближавам до камината и се обръщам с лице към тях.
— Добре тогава. Време е за следващата ни стъпка. Ще открием и останалите ключове.
— Но как? — клати глава Соня. — Трябва да сме четири, нали? Аз, Луиса и още двамина?
— Така е, но няма да е нужно да започнем от самото начало, ако съкратим списъка.
— Какъв списък? — объркването е ясно изписано по лицето на Луиса.
— Списъкът с имената, който баща ми е съставил. Не помниш ли? Бях го споделила с вас. Леля Върджиния ми каза, че е търсел някакви деца, че е имал списък с имена и наименования на селища. Преди ми изглеждаше нелогично, ала сега вече нещата идват на местата си. Ако всички ключове са родени близо до Ейвбъри около полунощ на първи ноември в една и съща година, не е никак трудно да се открият четири момичета с един и същи белег. Значи двете със Соня сте били включени в списъка, а ако сте били в него, там най-вероятно ще има и други като вас. Ако го намерим, преди Алис да го е сторила, ще можем да открием местонахождението и на останалите ключове.
Соня става, като търка объркано челото си с ръка.
— Дори да имаме всички ключове, не знаем как да докараме пророчеството до неговия край.
Очите ми срещат погледа на Луиса. Свикнали сме Соня да запазва спокойствие при всякакви случаи. Но никоя от нас не знае какво да прави, когато я види тъй отчаяна.
Изричам единственото вярно нещо, което ми идва в главата:
— Знам, че е лудост. Наистина. Ала баща ми е отдал близо десет години от живота си, за да стигне дотук, и тъкмо сега ни се удава случай да открием и останалите ключове, без да започваме от самото начало. Това означава, че трябва да намерим списъка, при това скоро, тъй като, попаднал в ръцете на Алис, той ще представлява огромна опасност. Може пък останалите сами да ни се разкрият, но е напълно възможно да продължим да се ровим, за да открием някаква следа.
Соня отново се отпуска на канапето и заравя лице в шепите си, без да промълви и дума.
— Добре, Лия — проговаря спокойно Луиса от отсрещния край на стаята. С облекчение забелязвам, че очите й са възвърнали предишния си блясък. — Къде да търсим? Къде може да е скрит този списък?
— Тъкмо за това си мислех и аз. Има само един човек, един-единствен, който знае за пророчеството повече от нас…
— Кой е той? — вдига поглед Соня.
— Моят баща.
Луиса се обажда от другия край на стаята:
— Но, Лия… баща ти… искам да кажа, че…
— Прекрасно знам, че баща ми е мъртъв, Луиса. Но по една случайност Соня може понякога да говори с мъртъвците, нали, Соня?
Лицето й, гладко като алабастър на светлината на огъня, не издава чувствата й.
— Е, да. Понякога.
Тя се приближава до мен и ме поглежда в очите.
— Но невинаги. Не мога да контролирам кой ще дойде и кой не. Не мога да контролирам и посланията, предавани от един свят в друг. Предупреждавам клиентите си, че работя по волята на духовете. Не им го съобщавам, за да им стане по-интересно. Това е самата истина.
— Така е, но нали можеш да опиташ? Да… да го повикаш? Да направиш така, че той да се появи?
Отговорът й идва по-бавно и е лишен от въодушевлението, което очаквам.
— Предполагам. А Върджиния? Ти каза, че навремето е била Бранителката. Не можем ли просто да я попитаме?