Изкуплението на Атлантида

- Не искам чувствата ти да са резултат от божие проклятие. Искам да ми остане време да те опозная, да изследвам чувствата между нас. Ще ни е доста трудно, ако всеки път, щом заспиш, ме забравяш Може би дори невъзможно.

Бренан вдигна ръка и отметна косата й от челото, след което я целуна там.

- Спомена чувства между двама ни, нали така?

- Да, но...

- Да не би случайно някой бог да те е проклел да те е грижа за мен?

Знаеше накъде се е запътила, но въпреки това му отговори честно.

- Разбира се, че не.

- И все пак признаваш, че имаш чувства към мен, дори и малки?

- Повече от малки - призна си тя. - Знам, че е лудост, но е така.

- Моля те, да ми дадеш правото да изпитвам същите чувства към теб като оставим настрана онези, които един бог би могъл да насади у мен - гласът му, нисък и дълбок, ехтеше във всякотайно място на тялото й.

- Бренан, искам да те целуна, но изглежда, че двамата с теб не можем да спрем само до целувките, а аз съм толкова уморена, също така се страхувам, че проклятието ще се активира, докато спим, и че всичко, за което някога съм работила, се разпада пред очите ми.

- Нека те подържа. Ще остана буден, колкото се може по-дълго, което няма да е никак трудно, след като те държа в прегръдките си.

- Така ли? Късметлия! - каза тя мрачно, чудейки се дали разполага с енергията да си вземе един студен душ. - Също така ти току-що изрече лъжа.

Той се засмя като след миг се наведе, за да я целуна по носа.

- Да, така е, моя разпознаваща истината красавице. Да те държа така всъщност е много трудно.

Въпреки себе си, тя се засмя.

- Много, много трудно?

Той я хвана неподготвена като светкавично бързо улови ръката й, допря я срещу ерекцията си и също толкова бързо я пусна, оставяйки дланта й точно над впечатляващия му и неминуемо много твърд пенис.

- Това е постоянното му състояние, откакто те срещнах - каза той, но изглеждаше огорчен от признанието си.

Малкото дразнение, което я накара да се чувства виновна, я разтърси цялата. В края на краищата, случилото се в гората достави удоволствие само на нея. Не трябваше ли да му отвърне със същото?

- Говори с мен - нареди й като за пореден път я изненада. - Кажи ми какво е да пораснеш с такава дарба? Само за малко, докато заспиш - Обърна се към нея, а болката и притеснението изпълваха лицето му. - Моля те?

Това „моля“ достигна до нея повече от която и да е заповед.

- Беше трудно - започна тя, но се засмя при непреднамереното използване на думата. - Не, какво ще кажеш да използваме „тежко“?

- Тежко. Мога да предположа защо е било така. Имало ли е някога компенсации?

Вплете пръсти в нейните и положи съединените им ръце върху стегнатия си корем.

- Никога! Не, не мога да кажа, че никога не е имало - поправи се тя, опитвайки се да се справи с дълбоко заровените си спомени. -

Веднъж спасих едно момче, което щеше да бъде обвинено несправедливо, че е откраднало чантата на учител. Семейството му беше изключително бедно и всички си помислиха, че точно той е взел парите. Той казваше истината и аз, напълно впечатлена от налудничавите ми „Нанси Дрю“ способности, зададох няколко въпроса на неколцина от останалите ученици, като така разбрах, че крадецът всъщност е синът на директора. Направил го, за да привлече вниманието на баща си, който, по всичко изглежда, бил кретен.