Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Но проблемът е, че изглежда, този човек изобщо не го е грижа! Кладенците пресъхват, нивите са незасяти, умиращи от глад хора спят в полето, градовете са в лапите на чумата — а той явно не забелязва това. Налозите и таксите скачат, проклетите блюдолизци от аристокрацията, които е събрал около себе си, по цял ден пият, пеят, фехтуват се и… и… — Старият херцог изсумтя с отвращение. — Ами турнирите! В името на червеното копие на Удин, аз също обичах турнирите като всеки мъж по моето време, ала Еркинланд се руши под бащиния му трон, земите под върховната му власт са неспокойни като необязден жребец — и все пак турнирите продължават! Ами излетите с кораби по Кинслах! Ами шутовете, акробатите и борбите на кучета с мечки! Времената са по-лоши, отколкото ги описват по времето на Крексис Козела!
Лицето на Исгримнур също се бе зачервило. Той стискаше юмруци и гледаше в пода.
— В Хернистир — след грубата тирада на римъра гласът на Еолаир звучеше меко и напевно — казваме: „Овчар, а не касапин“, което означава, че кралят би трябвало да се грижи за своите хора и за земята си като за стадо, като взима от тях само това, което му е необходимо, за да преживява, а не да ги използва, докато не останат само огризки за дояждане. — Еолаир се загледа в малкия прозорец и в частиците прах, които се въртяха и отразяваха светлината. — Това прави Елиас: изяжда земята си къс по къс, като великана Кройч ма Фарег, който някога погълнал планината Кранхир.
— Преди Елиас беше добър. Наистина — каза Исгримнур. — Човек можеше да се разбере с него много по-лесно, отколкото с брат му. Разбира се, не от всеки става добър крал, но мисля, че е нещо по-лошо. Не просто един човек, покварен от властта. Нещо дяволски се е объркало и вината не е на Фенгболд и Брюгар, и онези, които го водят към пропастта. — Херцогът се беше пооживил. — Знаеш, че това се дължи на извратеното Копеле Приратес, който пълни съзнанието му със странни идеи и го държи до късно през нощта в тази кула, със светлини и нечестиви шумове, докато кралят не загуби представа къде се намира и докато не изгрее слънцето. Какво би могъл да търси Елиас при такова изчадие като този кучи син Приратес? Той е крал на целия известен свят — какво би могъл да му предложи Приратес?
Еолаир стана, с очи все още вперени в светлината над тях, и изтри челото си с ръкав.
— И аз бих искал да знам — каза той. — Е, какво може да се направи?
Исгримнур присви старите си, но блестящи очи.
— Какво казва уредникът Велигис? В края на краищата катедралата „Свети Сутрин“, която конфискуваха, е собственост на Църквата. Корабите, които Гутулф отмъкна от независимото пристанище Абаингат под лъжливия претекст за опасност от чума, бяха набански кораби на херцог Леобардис и на твоя крал Лут. Леобардис и лекторът Ранесин са близки; те управляват Набан като двуглав монарх. Несъмнено Велигис има какво да каже от името на своя господар.
— Той има много неща за казване, но нищо от тях не е съществено, приятелю. — Еолаир отново се отпусна на стола си. Блясъкът на светлината намаляваше със залеза на слънцето и малката стая потъна в още по-плътна сянка. — Велигис твърди, че не знае какво мисли херцог Леобардис за този пиратски акт — три кораба, натоварени със зърно, отмъкнати направо от пристанището на Хернистир. От името на господаря си той, както винаги, се изразява неясно. Негово преосвещенство Ранесин възнамерява да играе ролята на помирител между Елиас и херцог Леобардис и може би да заздрави позициите на вашата ейдонитска църква тук в двора. Моят господар крал Лут ми нареди после да отпътувам за Набан и може би, като пристигна там, ще узная истината на място. Аз обаче мисля, че лекторът се е излъгал: ако се съди по подигравателното отношение на Елиас и неговите подлизурковци към Велигис, кралят е по-неукротим дори и от баща си, който обаче бе под крилото на Майката Църква.
— Толкова заговори! — изстена Исгримнур. — Толкова много интриги! Свят ми се завива. Не съм човек за такива работи. На мен ми дай меч или брадва и ме остави да се бия.
— Затова ли си се привързал към килерите? — усмихна се Еолаир и извади изпод наметалото си мях с медовина. — Няма какво да се заблуждаваме. Мисля, че на тази възраст се оправяш в интригите доста добре, скъпи херцоже.
Исгримнур се намръщи и взе предложения му мях.