Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
„Еолаир си е роден интригант — помисли си той. — Би трябвало да съм благодарен, че поне има с кого да говоря. Въпреки изискания му хернистирски език — чувам, че обича жените, но отвътре е твърд като стомана — той е съюзник в неспокойни времена“.
— Има и още нещо. — Исгримнур върна меха на Еолаир и избърса устата си.
Графът отпи солидна глътка и кимна.
— Казвай. Целият съм слух като киркойлски заек.
— Този мъртвец, когото Моргенес намери в Кинсуд — каза Исгримнур.
— Убитият със стрела?
— Беше от моите хора. Казваше се Биндесек. Нямаше да мога да го позная, ако не беше счупената кост на лицето му. Пострада преди време при изпълнение на мое поръчение. Не казах нищо, разбира се.
— Твой човек? — Еолаир въпросително повдигна вежди. — И какво е правил там? Знаеш ли?
Исгримнур се изсмя късо.
— Разбира се! Затова си замълчах. Изпратих го, когато Скали от Калдскрайк взе хората си и се отправи на север. Остроносия се сприятели с твърде много хора от придворните на Елиас, а това не ми харесваше. Така че изпратих Биндесек с вест до моя син Изорн. Докато Елиас ме държи тук и ми възлага тези тъпи задачи, тези показни псевдодипломатически мисии — ако са толкова важни, защо ще ги поверява на недодялана стара бойна хрътка като мен — исках Изорн да е изключително предпазлив. Вярвам на Скали толкова, колкото на изгладнял вълк, а както разбирам, синът ми вече си има достатъчно проблеми у дома. Всички донесения, които успяват да пристигнат през Фростмарч, са лоши: урагани, бушуващи на север, несигурни пътища, селяните ги събират насила в общинските сгради. Това говори, че идват неспокойни времена, и Скали го знае.
— Мислиш ли тогава, че Скали е убил твоя човек? — Еолаир се наведе напред и подаде меха на херцога.
— Не знам със сигурност.
Исгримнур отметна глава и отпи още една солидна глътка. Мускулите по здравия му врат пулсираха. Тънка струйка медовина потече по синята му туника.
— Искам да кажа, че това изглежда логично, ала се съмнявам. — Той разсеяно избърса петното. — Преди всичко, даже и да е хванал Биндесек, убийството му би било измяна. Въпреки арогантното си отношение, Скали е мой васал и аз съм негов господар.
— Но тялото беше скрито.
— Не толкова добре. И защо толкова близо до замъка? Защо не са изчакали, докато стигне до хълмовете Велдхелм или пътя за Фростмарч, ако изобщо този път е проходим, и да го убият там, където никога не бих го открил? Освен това използването на стрела не е в стила на Скали. Той би го накълцал с бойната си секира, но да го уцели със стрела и после да го скрие в Кинсуд? Някак си не се връзва.
— Тогава кой?
Исгримнур завъртя глава. Медовината започваше да му действа.
— Именно това ме тревожи, хернистирецо — каза накрая той. — Просто не знам. Случват се странни неща. Разкази на пътници, слухове от двора…
Еолаир отиде до вратата и я отвори, за да може в малката стая да влезе свеж въздух.
— Наистина странни времена, приятелю — каза той и въздъхна тежко. — И може би най-важният въпрос е: къде ли в този странен свят се намира принц Джосуа?
Саймън вдигна едно камъче и го хвърли. То описа елегантна дъга в утринния въздух и с приглушено тупване падна в един оголен декоративен храст с формата на животно в градината долу. Саймън се претърколи от улука към сянката на един комин и усети с гърба си студенината на масивните камъни. Високо горе слънцето наближаваше пладне.
Беше ден за бягане от задължения — от домашната работа, която му възлагаше Рейчъл, или пък от лекциите на Моргенес. Докторът още не беше разбрал или пък не споменаваше за неуспешния опит на Саймън да навлезе във военното поприще и момчето беше доволно от това състояние на нещата.
Както лежеше проснат, с разперени ръце и крака и с присвити очи на утринната светлина, той дочу слаб цъкащ звук близо до главата си. Отвори едното си око и видя как покрай него се стрелна, малка сива сянка. Обърна се бавно по корем и се огледа.
Покривът на големия параклис представляваше поле от изгърбени, неравни плочи, в чиито пукнатини бяха избуяли гъсти снопчета кафяв и бледозелен мъх, преживял по някакво чудо сушата — държеше се за живота със същата упоритост, с която се държеше в пукнатините. Полето от плочи се простираше от улука на ръба на сградата до свода на параклиса, който се издигаше като черупката на морска костенурка над леките вълни на тихо заливче. Наблюдавани оттук, оцветените стъкла на прозорците на свода, които във вътрешността на параклиса грееха с изображения из живота на светците, сега изглеждаха мрачни и безвкусни — върволица от недодялани фигури в тъмнокафяв цвят. На върха на купола от една желязна топка вертикално нагоре се издигаше златно Дърво. От мястото си обаче Саймън виждаше, че е само позлатено. Златното покритие се белеше на дълги ярки ивици, които разкриваха корозията отдолу.