Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
— Може би сте малко по-себична от останалите — хладно отбеляза докторът.
Веднъж, по време на поредното ни посещение в болницата, дядо ми ме извика по име, а майка ми махна с ръка да седна на ръба на леглото до него.
— Виторио — зашепна дядо ми, като пое ръката ми в своята и я стисна немощно. Но дланта му бе много изпотена и лепкава, та аз побързах да издърпам моята веднага щом пръстите му се отпуснаха.
Докато дядо ми още беше в болницата, вкъщи започнаха да пристигат писма от Америка. Отначало дойдоха само няколко, но скоро започнаха да идват почти ежедневно. Пощальонът Силвио ги връчваше на майка ми всеки ден с все същото стеснително свиване на раменете. Всяко от писмата беше надписано с ужасно нечетливия почерк на баща ми. Беше се случило неизбежното: някой бе наговорил отровни думи в ухото на баща ми. Беше плъзнала мълвата от някой негов приятел или роднина или пък от някой от пратениците, които редовно пътуваха от Кастилучи и Вале дел Соле за Америка (пък и в самото село Вале дел Соле вече имаше трима заминали за Америка след празника). И тя, мълвата, най-после бе стигнала до баща ми, беше разкъсала мистерията, в която бе забулен животът на баща ми там, отвъд океана; а сега той изпращаше гневни писма, като майка ми всеки път ги четеше с широки разтворени очи, преди да ги смачка и запрати в огъня. „Той е полудял“, мърмореше тя и през останалата част от деня от нея струеше мълчалива, но едва сдържана ярост. Много добре знаех, че в такива дни не биваше много да й се пречкам пред краката. Все се надявах скоро след това тя да седне до масата в кухнята, за да му напише отговора така, както тя си знаеше, след което ще ме изпрати за пощенски марки в магазинчето на Ди Лучи, а накрая ще трябва да отида и до пощенската кутия пред пощенската станция. Но този път чух писалката й да дращи по хартията чак късно през нощта. А на сутринта тя стана по-рано от обичайното и замина за Рока Сека. Но не разбрах какво си бе наумила.
Когато най-после дядо ми се върна у дома — пренесоха го до селото в каросерията на камиона, разнасящ пощата, кракът все още бе скован в металния кафез, а бедрото му — гипсирано. Изглежда унесът, в който бе прекарал дните в болницата, бе започнал леко да се прояснява.
— Ще изгния в това легло! — провикна се той от спалнята си. — Ще умра и ще изгния тук, така че по-добре още от сега ме спуснете в гроба!
Мускулите на лицето му обаче така и не се отпуснаха, вечно свити в гримаса, а очите му бяха зачервени от някаква инфекция, която бе пипнал в болницата и изглеждаше така, сякаш бе плакал. Майка ми му поднасяше храната върху една дървена поставка, която дърводелецът бе сковал тъй, че да стои над леглото му. Всяка вечер мама изпразваше гумената торба, която се пълнеше от една дълга пластмасова тръбичка, слизаща от слабините му. Приблизително на всеки два дни дядо ми викаше на майка ми с гневен, сърдит тон, при което тя затваряше вратата на спалнята му след себе си и слизаше след няколко минути от там с купчина ленени превръзки в легена.
— Станал съм като някое бебе — оплакваше се той. — Вече съм на шестдесет и шест години, а дъщеря ми трябва да ми сменя пелените.
Но след месеците, прекарани в тъй тягостна тишина, ругатните на дядо ми като че ли ми се струваха едва ли не успокояващи. Като буря, която внезапно бе помела това, което доскоро ни застрашаваше много повече. А пък майка ми също си възвърна своя дар слово, благодарение на почти непрестанното заяждане между нея и дядо. Главната тема бяха писмата от баща ми, които продължаваха да прииждат като поток в къщата ни. В дядовата спалня ежедневно се водеха дълги спорове. Често се случваше напрежението да наближи критичната точка, но като че ли никога не я прекрачи. Споровете в крайна сметка приключваха с възцаряването на същата онази напрегната тишина, която от толкова време ме измъчваше, но все пак бе по-успокояваща след стихването на разразилата се буря, отколкото преди нея.
— Той вече сам не знае какво иска! — негодуваше майка ми. — Един ден ме заплашва, че ще се върне, за да ми извие врата, а на следващия, че ще ме нареже на парчета и с тях ще нахрани кучетата, а пък на по-следващия иска да потегля за Америка още с първия параход. Миналата седмица ми изпрати писмо, което да предам в посолството в Рим, за да получа виза. Като че ли мога в сегашното си състояние да пропътувам половината свят. И то за какво? За да се сблъскам там със същата идиотщина, която съм принудена да понасям тук!
— Как можеш да говориш така, Кристи? Идиотщина ли? И кой, според теб, е идиотът тук? Имаш късмет, ако той не ти спука главата от бой и не те изхвърли на улицата!