Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Обърна се, устата ѝ се разчекна в прозявка. Зарови пръсти в разчорлената си коса.
— Върви в стаята си да се облечеш. Списъкът ни е дълъг, дълъг е и пътят ни.
Той излезе в коридора, налетя на едно слугинче, то ахна ококорено и се изчерви като домат. Френтис затвори вратата на стаята си и започна да се облича. Още усещаше сърбежа. Връзката се беше охлабила достатъчно, за да погледне мястото и да го опипа. Нямаше нищо там, само стария изпъкнал белег от хълбока към гръдната му кост… или пък… Имаше лека промяна всъщност, увредената тъкан на белега беше по-гладка на пипане. Разликата не се виждаше, но пръстите му я усещаха. „Дали пък… Възможно ли е да оздравява?“
Сети се как се бе стреснала жената, когато видя кръвта на стареца по лицето му, спомни си как беше стегнала рязко връзката, как го наблюдаваше напрегнато за някаква промяна в състоянието му, спомни си и последните думи на стареца. „Семето ще поникне…“
Връзката го сръчка нетърпеливо и той навлече останалите си дрехи. Нещо странно ставаше с белега му, но това не променяше факта, че жената държеше здраво юздите му.
Отидоха на пристанището и си договориха превоз до Дванайсетте сестри. Капитанът на малкия търговски кораб беше стар морски вълк и измери Френтис с натежал от подозрение поглед, после каза на жената нещо, което я разсмя.
— Според него приличаш на северняк — преведе тя на волариански, после се обърна на алпирански към капитана и казаното явно го удовлетвори. Той им посочи едно място на средната палуба при разнообразна колекция от клетки с кокошки и бурета с подправки. След няма и час бяха напуснали пристанището, опънали платна да уловят северозападните ветрове.
— Мразя морета, кораби и моряци — каза жената и погледна с ненавист вълните. — Веднъж плавах чак до Далечния запад, безкрайни седмици в компанията на роби и тъпанари. Чудо е, че не ги избих всичките в открито море.
Някой извика, те се обърнаха и видяха млад моряк да сочи вдясно от носа и да плещи развълнувано на висок глас. Френтис и жената отидоха при него заедно с неколцина от екипажа, които също плещеха нещо на алпирански. В първия момент Френтис не видя нищо, което да предизвика такъв шумен интерес, но после различи движение във вълните на двеста метра от кораба — гигантска опашка с форма на платно се издигаше от водата. „Кит“ — реши Френтис. Беше виждал китове и преди, близо до ренфаелския бряг, впечатляващи чудовища, без съмнение, но не толкова рядко срещани, че да предизвикат подобно вълнение сред моряци.
Водата около кита внезапно възвря, сред пяната изби нещо червеникаво, голяма заострена глава се издигна над водата с раззинати челюсти и редове лъскави зъби. Главата потъна отново, след миг великанска опашка проби повърхността, дълга над петдесет стъпки, мократа кожа лъщеше на слънцето, на бледочервени и тъмносиви ивици от горната страна и млечнобяла отдолу. Опашката удари няколко пъти, вдигна фонтани около себе си, после изчезна. Скоро водата се успокои и заглади, само мехурчета от дълбините нарушаваха покоя на набраздената в червено повърхност.
— Червена акула — каза жената. — Рядко идват толкова близо до брега.
Екипажът се разпръсна, моряците дърдореха доволно. Явно червената акула се смяташе за добра поличба.
— Казват, че морският бог Олбис е дал на акулата кит, за да утоли глада ѝ, така че ние да продължим спокойно по пътя си — обясни жената и извърна лице към морето, за да скрие презрителната си усмивка. — Ще е нужно нещо повече от кит, за да се утоли моят.
Четири дни по-късно на хоризонта се появи земя, висок планински масив, щръкнал над сутрешните мъгли. Вятърът тласкаше кораба натам и Френтис скоро реши, че планината изглежда неестествено тъмна, но после си даде сметка, че просто е покрита с гора чак до върха. Жената го беше довела в поредната джунгла.
Корабът пристана до тесен кей в спокоен залив от южната страна на острова. Според жената островът се казвал Улпена и бил най-източният от Дванайсетте сестри, архипелагът, който се протягаше като накъсан мост между континентите. Френтис тръгна след нея по кея към доста голямо градче от дървени постройки. За разлика от паянтовия пазар за роби на воларианския речен бряг, този град в джунглата притежаваше старинна елегантност, която говореше, че тук отдавна живеят хора. Повечето къщи бяха двуетажни, с големи веранди и задължително с натруфена дървена статуя на всяка веранда. Статуите една с една не си приличаха.