Владетелят на кулата

— Какво знаеш за смъртта на баща си? — попита той. — Не какво си представяш. Какво знаеш със сигурност.

— Единайсетата книга разказва как той събрал войската си при Високата твърд, за да отблъсне щурма ви. Ти си повел атаката и с помощта на Мрачното си намерил начин да проникнеш в крепостта. Той, Верния меч на Световния отец, загинал храбро, покосен от численото превъзходство на противника и твоите Мрачни умения.

— С други думи, не знаеш нищо. Нито един от последователите на баща ти не оцеля, следователно който и да е написал тази Единайсета книга, не е бил там. Никаква войска не беше събрал. Просто чакаше, взел заложница, жена, която ми беше скъпа на сърцето. Принуди ме да захвърля меча си, искаше да ме убие. И не умря храбро. Умря дълбоко объркан и влуден от нещо, което го беше принудило да убие баща си.

Рева поклати глава. Жрецът многократно я беше предупреждавал, че ще се стигне до това, когато се движи сред еретици. „Те победиха, следователно те пишат историята.“ Ала казаното все пак я смути. Не ѝ беше лесно да го признае, но Мрачния меч не лъжеше. Да, премълчаваше разни неща, но като цяло беше честен човек. А и неговите думи можеше да чуе с ушите си, за разлика от думите на бащата, когото не помнеше.

— Лъжеш — каза тя, като се постара да влее предизвикателство в гласа си.

— Дали? — Не сваляше очи от нея и за миг, погледът му не трепваше. — Мисля, че чуваш истината в думите ми. Мисля, че винаги си знаела кой лъже и коя е фалшивата история.

Тя откъсна поглед от неговия и затвори очи. „Това е силата му — осъзна тя. — Там обитава неговото Мрачно. Не е в меча му, а в думите му. Хитър номер, да изрече лъжа през маска на истина и доверие.“

— Мечът — каза дрезгаво тя.

— Бяхме в господарската спалня във Високата твърд. Мой брат метна брадва и тя се заби в гърдите на баща ти. Той умря на мига. Помня, че мечът му падна и се хлъзна някъде в сенките. Не го взех, не видях и някой от братята да го взема, нито го видях у някого от тях по-късно.

— Каза, че знаеш къде е.

Досети се за отговора още преди той да го е изрекъл, но въпреки това думите я прерязаха по-болезнено и от ударите на жреца.

— Излъгах те, Рева.

Тя затвори очи. Заля я гореща вълна от главата до петите.

— Защо? — успя да промълви почти без глас.

— Твоят народ вярва, че имам от Мрачното в себе си. Но както ми каза веднъж един много по-мъдър от мен човек, тази дума е за невежите. А другото, то е като песен, песен, която ме насочва. Именно тя ме насочи към теб. Лесно можех да ти избягам в гората онази първа вечер, но песента ми каза да те изчакам. Каза ми да те държа близо да себе си и да те науча на онова, на което не те е научил онзи, който те е пуснал по дирите ми. Не си ли се питала защо са те обучили да боравиш с нож, но с нищо друго? Нито с лък, нито с меч, които биха ти дали някакъв шанс срещу мен? Не, понаучили са те да боравиш с нож, точно колкото да се превърнеш в заплаха, да изглеждаш достатъчно опасна, за да те убия. Детето на Верния меч, посечено от Мрачния меч. Прясна-прясна мъченица. Ти не беше сама в онази първа нощ, когато ме проследи и ме нападна. Имаше и друг, когото моята песен засече едновременно с теб. Някой те следеше, чакаше и наблюдаваше. Очевидец, който да напише следващата глава във вашата Единайсета книга.