Пътешественикът във времето и неговата жена

— И длъжни ли сме да се съобразяваме?

Включвам двигателя и отново се връщаме на магистралата.

— Не знам, защото не съм го правила никога досега. Марк си води гаджетата долу във всекидневната и в малките часове ги чука на дивана, а ние се правим, че не забелязваме. Ако стане много сложно, винаги можем да слезем в Читалнята — навремето те криех там.

— Хммм. Е, добре. — Известно време Хенри гледа през прозореца. — Знаеш ли, не е чак толкова лошо.

— Кое?

— Да се возиш. В автомобил. На магистрала.

— Свиквай. Следващото, на което ще се качиш, са самолетите.

— За нищо на света.

— Париж. Кайро. Лондон. Киото.

— И дума да не става. Убеден съм, че ще тръгна да пътешествам във времето, и един господ знае дали ще успея да се върна на нещо, което лети с шестстотин километра в час. Накрая ще взема да падна от небето като Икар.

— Наистина ли?

— Нямам намерение да разбирам.

— А можеш ли да стигнеш до там, като пътешестваш във времето?

— Ами… Ето я моята теория. Но това е теория за пътешествията във времето не изобщо, а на Хенри Детамбъл, не е всеобща теория за пътешествията във времето.

— Добре.

— Първо, мисля, че това е свързано с мозъчната дейност. Според мен наподобява много епилепсията, защото обикновено ми се случва, когато съм в стрес, и началото му е свързано с физически дразнители, например внезапно блеснала светлина. И защото неща като тичането, секса и медитирането ми помагат да си стоя в настоящето. Второ, нямам абсолютно никаква съзнателна власт над това къде и кога отивам, колко време оставам там и кога се връщам. Така че е почти изключено да пътешествам във времето и да се озова на Ривиерата. След това уточнение ще допълня, че подсъзнанието ми очевидно упражнява огромна власт, защото прекарвам много време в миналото си и посещавам събития, които са интересни или важни, и очевидно ще прекарвам много време в това да посещавам теб, което изгарям от нетърпение да направя. Обикновено ходя на места, където вече съм бил в реално време, макар че понякога се озовавам и на други, по-произволни места и времена. По-често ходя в миналото, отколкото в бъдещето.

— Бил си в бъдещето? Не знаех, че го можеш.

Хенри изглежда доволен от самия себе си.

— Дотук обхватът ми е петдесетина години в двете посоки. Но в бъдещето ходя много рядко и май не съм виждал там нещо, което да ми се е сторило полезно. И тези посещения винаги са много кратки. Или може би просто не знам какво гледам. Не бъдещето, а миналото има огромна притегателна сила. В миналото се чувствам много по-истински. Дали пък бъдещето не е по-нереално? Не знам. Там, в бъдещето, винаги имам чувството, че въздухът, който дишам, е по-рядък. Това е един от начините да позная, че съм в бъдещето: там се чувствам по-различно. Тичам по-трудно.

Хенри го казва замислен и аз в миг си представям ужаса да си в чуждо време и на чуждо място, без дрехи, без приятели…