Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
Хенри го няма дълго. Подгряващата група си изсвирва парчетата, намират се и такива, които й ръкопляскат, и сценичните работници започват да изнасят апаратурата й и да внасят друга, почти същата. Накрая ми писва да чакам, зарязвам масата и връхните дрехи и започвам да се провирам през блъсканицата на балкона надолу по стълбите и в дългия тъмен коридор, където е барът. Хенри го няма там. Движа се бавно по коридорите и нишите и търся, като се старая да не ми личи.
Зървам го в дъното на един от коридорите. Стои съвсем близо до някаква жена и в началото решавам, че се прегръщат: тя се е облегнала на стената, Хенри се е подпрял с една ръка над рамото й и се е надвесил над нея. В начина, по който са застанали, има близост, от която ми спира дъхът. Жената е руса и красива по много германски начин, висока, с изразителни черти.
След като се приближавам, виждам, че двамата не се целуват, а се карат. Хенри маха със свободната ръка, за да наблегне на онова, което крещи на жената. Върху безизразното й лице изведнъж се изписва гняв, тя е на ръба на сълзите. В отговор му кряска нещо, Хенри отстъпва назад и вдига рязко ръце. Докато се отдалечава, чувам последните му думи:
— Не мога, Ингрид, просто не мога! Съжалявам…
— Хенри!
Тя се завтича към него и точно тогава двамата ме виждат как стоя като попарена насред коридора. Хенри е мрачен, хваща ме за ръката и двамата тръгваме бързо към стълбите. След като изкачвам три стъпала, се обръщам и виждам, че Ингрид стои и ни гледа с ръце на кръста, безпомощна и напрегната. Хенри също хвърля един поглед назад, после се обръщаме и продължаваме нагоре по стълбите.
Намираме масата, която като по чудо още е свободна и дори връхните ни дрехи са там. Осветлението постепенно угасва и Хенри повишава тон, за да надвика врявата на тълпата.
— Извинявай. Така и не стигнах до бара, натъкнах се на Ингрид…
„Коя е Ингрид?“ Спомням си как съм стояла в банята на Хенри с червилото в ръка и тъкмо да попитам, когато се спуска мрак и на сцената излизат „Вайълънт Фам“.
Гордън Гейно застава пред микрофона и ни гледа на кръв, после екват застрашителни акорди, той се навежда напред и подхваща началото на „Мехур върху Слънцето“, а ние с Хенри седим и слушаме, после по едно време той се надвесва към мен и крещи:
— Ако искаш, да си тръгваме.
Дансингът е мътилка от блъскащо се човечество.
— Танцува ми се!
На Хенри очевидно му олеква.
— Страхотно! Ура! Ела!
Смъква вратовръзката си и я напъхва в джоба на якето. Провираме се отново долу и влизаме в залата на партера. Виждам Шарис и Гомес, танцуват, общо взето, заедно. Шарис е изпаднала в нещо като транс и не забелязва нищо. Гомес почти не се помръдва и е стиснал между устните си цигара, която е в абсолютно водоравно положение. Вижда ме и ми махва колкото да не е без хич. Докато се промушваме през тарапаната, все едно нагазваме в езерото Мичиган: множеството ни подхваща и ни понася към сцената. Реве:
— Още! Още!
А „Фам“ отвръщат, като се нахвърлят с безумен устрем на инструментите.
Хенри се движи, вибрира заедно с баса. Застанали сме точно до най-голямото гъмжило, където всички танцуват под звуците на музиката, блъскат се с невероятна скорост, поклащат хълбоци, размахват ръце.
Ние също танцуваме. Музиката минава през мен, звуковите вълни ме сграбчват за гърба, движат краката ми, хълбоците, раменете, без да се допитват до разума. („Красиво момиче, хубава рокля имаш, усмивка на гимназистка, о, да, къде ли е сега, мога само да гадая.“) Отварям очи и виждам, че докато танцува, Хенри не престава да ме гледа. Когато вдигам ръце, той ме хваща през кръста и аз подскачам. Сякаш цяла вечност виждам дансинга. Някой ми маха, но още преди да съм разбрала кой, Хенри отново ме пуска долу. Танцуваме, като се докосваме, танцуваме, като се отдалечаваме един от друг. („Как да обясня личната болка?“) По мен се стича пот. Хенри тръсва глава, косата му се превръща в черно размазано петно, цялата съм в капки от неговата пот. Музиката ни възпламенява, присмива ни се („Нямах за какво да живея, нямах за какво да живея, нямах за какво да живея“). Хвърляме се към нея. Тялото ми е гъвкаво, краката ми са изтръпнали, от чатала чак до темето ме пронизва усещането за бяла топлина. Косата ми се е превърнала в мокри въжета, които са полепнали по ръцете, врата, лицето, гърба ми. Музиката се блъсва в стена и спира. Сърцето ми ще се пръсне. Слагам ръка върху гърдите на Хенри и съм изненадана, че неговото сърце бие съвсем малко по-ускорено.