Пътешественикът във времето и неговата жена

Склонен съм да й вярвам, мирише наистина страхотно.

— А какво е Томпсънова пуйка? — любопитствам и Нел се впуска да разправя за чудодейните свойства на Томпсъновата пуйка, която издателят на вестници Мортън Томпсън е изобретил през трийсетте години на двайсети век.

Доколкото разбирам, приготовлението на това чудно пиле предполага да се направи хубав пълнеж и пуйката да се полива и обръща неуморно. Нел ми разрешава да остана в кухнята й, докато ми прави кафе и междувременно вади от фурната пуйката, обръща я на другата страна, полива я вещо със сос и ябълково вино и пак я пъха да се пече. В голям пластмасов съд, пълен с вода и оставен до мивката, пъплят дванайсет омара.

— Домашни любимци ли? — подмятам аз, а Нел отговаря:

— Това, моето момче, е коледната ви вечеря, искате ли да извадите един? Не сте вегетарианец, нали?

Уверявам я, че не, че съм добро момче, което си изяжда всичко.

— Човек не би се досетил, много сте слабичък — тюхка се Нел. — Ще ви поохраня.

— Клер ме доведе точно заради това.

— Хмм — казва доволна Нел. — Добре тогава. Вървете оттатък, за да продължа тук.

Взимам голямата чаша дъхаво кафе и се добирам някак до всекидневната, където има огромно коледно дърво и е накладен огън. Вътре прилича на реклама на „Потъри Барн“60. Разполагам се на оранжевото кресло пред огъня и вече ровя из купчината вестници, когато някой пита:

— Откъде взехте кафето?

Вдигам очи и виждам, че Шарън седи срещу мен на син фотьойл, съвсем същия на цвят като пуловера й.

— Здравейте — поздравявам я. — Извинявайте…

— Не се притеснявайте — казва Шарън.

— Взех го в кухнята, но ми се струва, че трябва да използваме звънеца, където и да е той.

Оглеждаме стаята и наистина: в ъгъла има шнурче на звънец.

— Толкова е странно — споделя Шарън. — Тук сме от вчера, а аз се прокрадвам на пръсти, страх ме е да не сбъркам вилицата и да взема друга…

— Откъде сте?

— От Флорида. — Тя се смее. — Преди да вляза в Харвардския университет, не бях виждала Коледа със сняг. Баща ми има бензиностанция в Джаксънвил. Мислех, след като се дипломирам, да се върна там, защото съм зиморничава, но сега явно ще се наложи да остана тук.

— Защо?

Шарън е изненадана.

— Не са ли ви казали? Ние с Марк ще се женим.

Чудя се дали Клер знае — ако е знаела, все е щяла да ми спомене за такова нещо. После забелязвам диаманта върху пръста на Шарън.

— Честито.

— А, да. Исках да кажа — благодаря.

— Не сте ли сигурна? Не искате ли да се омъжите?

Шарън изглежда така, сякаш е плакала, очите й са подпухнали.

— Бременна съм. Ето защо…

— От това не следва непременно, че…

— Да, следва. Ако сте католик.