Пътешественикът във времето и неговата жена

Коледа, три

24, 25, 26 декември 1991 година

(Клер е на 20 години, Хенри — на 28)

Клер: Сега е 8:32 сутринта на двайсет и четвърти декември и ние с Хенри отиваме за Коледа в „Полска чучулига“. Денят е ясен и хубав, тук, в Чикаго няма сняг, но в Саут Хейвън е натрупало петнайсет сантиметра. Преди да потеглим, Хенри дълго реди наново багажа, проверява гумите, гледа двигателя. Според мен си няма и представа какво точно гледа. Автомобилът ми е много хубава хонда сивик, модел 1990 година и аз си го харесвам, но Хенри наистина ненавижда да пътува с коли, особено малки. Ужасен пътник е, непрекъснато стиска страничната облегалка и държи крак, все едно е върху спирачка. Вероятно няма да се страхува толкова, ако шофира той, но по очевидни причини няма книжка. И така, носим се в този хубав зимен ден по магистрала „Индиана“, спокойна съм и очаквам с нетърпение да се видя със семейството си, а Хенри само нервничи. Още по-сприхав е, защото сутринта не успя да потича: забелязала съм, че за да бъде щастлив, през цялото време му трябват огромни количества физическо натоварване. Все едно седя с хрътка. В реално време е по-различно. Докато растях, Хенри идваше и си отиваше, срещите ни бяха наситени, драматични и тревожни. Хенри не искаше да ми каже куп неща и най-често не ми позволяваше дори да се доближавам до него, затова постоянно бях като на тръни и изпитвах неудовлетворение. Когато най-после го открих в настоящето, мислех, че пак ще бъде така. Всъщност обаче в много отношения е далеч по-хубаво. Най-важното, вместо да отказва да ме докосне и с пръст, Хенри постоянно ме пипа, целува ме, прави любов с мен. Имам чувството, че съм станала друг човек, който се къпе в топлото езерце на желанието. И Хенри ми разказва разни неща! Всичко, каквото го попитам за него, за живота му, за семейството — посочва имена, места, дати. Но най-хубавото е, че съм с него дълго — с часове, с дни. Знам къде да го намеря. Той ходи на работа, прибира се. Понякога отварям тефтерчето с адресите колкото да го видя написано: „Хенри Детамбъл, 714 Дирборн №11 вх. Е, Чикаго, щат Илинойс, 60610, 312–431–8313“. Фамилно име, адрес, телефонен номер. Мога да му се обадя по телефона. Това е истинско чудо. Чувствам се като Дороти, когато къщата й се приземява в Оз и от черно-бял светът става цветен. Вече не сме в Канзас.

Всъщност всеки момент ще навлезем в Мичиган и има отбивка с кафене. Спирам на паркинга и слизаме от колата да се поразтъпчем. Отиваме в кафенето и там виждаме карти и брошури за туристи, както и цяла стена с автомати, на които се продава какво ли не.

— А! — възкликва Хенри. Доближава се до автоматите и разглежда най-различните вредни за здравето храни и напитки, после се заема да чете брошурите. — Ей, хайде да отидем във Франкенмът! Коледа 365 дни в годината! Господи, след един час на такова място ще си направя харакири. Имаш ли дребни?