Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
Малко по-късно влизам в дамската тоалетна и виждам, че Ингрид седи на една мивка и плаче. Пред нея стои дребничка негърка с красиви дълги тънки плитки, която й говори нежно и я милва по косата. Стоновете на Ингрид отекват о влажните жълти плочки. Понечвам да изляза и с движението привличам вниманието на двете жени. Те ме поглеждат. Ингрид изглежда ужасно. Няма и помен от тевтонското й величие, лицето й е червено и подпухнало, гримът й се е размазал на вадички. Тя ме гледа свъсена и сломена. Чернокожата жена идва при мен. Тя е миловидна и крехка, смугла и тъжна. Застава съвсем близо и проронва:
— Как се казваш, сестро?
Колебая се.
— Клер — представям се накрая.
Тя се извръща назад към Ингрид.
— Клер. Слушай какво ще ти кажа. Бъркаш се там, където не ти е работа. Хенри не е цвете за мирисане, но той не е цветето за мирисане на Ингрид и ще постъпиш много неразумно, ако се занимаваш с него. Чу ли какво ти казах?
Изобщо не ме интересува, но не се сдържам.
— Какво говорите?
— Щяха да се женят. После Хенри би отбой, каза на Ингрид, че съжалявал, но да не му се сърдела и да забравела. Лично според мен хич не й е притрябвал, но тя не иска и да чуе. Държи се лошо с нея, пие като невидял, изчезва с дни, после се връща, все едно не е било нищо, спи с всяка, която стои достатъчно дълго мирна. Ето такъв е Хенри. Само да не кажеш, че не са те предупредили, когато започнеш да се тръшкаш и да ревеш.
Тя най-неочаквано се обръща и отива при Ингрид, която продължава да ме гледа с безусловно отчаяние.
Сигурно и аз съм ги зяпнала.
— Извинявайте — казвам им и бягам.
Лутам се из коридорите и накрая откривам ниша, където няма никого, освен млада жена, заспала направо на пластмасовия диван със запалена цигара между пръстите. Взимам угарката и я гася върху мръсните плочки. Сядам на страничната облегалка на дивана и от опашната кост музиката вибрира по целия ми гръбначен стълб. Усещам я в зъбите си. Още ми се пишка, главата ме боли. Плаче ми се. Не разбирам какво се е случило току-що. По-точно разбирам, но не знам как да постъпя. Не знам дали просто да не забравя или да отида да вдигна скандал на Хенри и да му поискам обяснение и така нататък. Какво съм очаквала? Де да можех да пратя картичка в миналото на този мръсник Хенри, когото не познавам: „Не прави нищо. Чакай ме. Иска ми се да си с мен.“
Хенри надзърта иззад ъгъла.
— А, ето къде си била. Мислех, че съм те загубил.
Къса коса. Или Хенри се е подстригал през последния половин час, или гледам любимия си хроноизместен човек. Скачам и му се мятам.
— Оооо… и аз се радвам да те видя…
— Липсваше ми — казвам и вече плача.
— От седмици си почти непрекъснато с мен.
— Знам, но… ти не си ти и все пак… в смисъл различен си. По дяволите.
Облягам се на стената и Хенри се притиска до мен. Целуваме се, после той започва да ми лиже лицето, все едно е котка, а аз — малкото й котенце. Опитвам се да мъркам и прихвам.
— Ах, гадняр такъв. Опитваш се да отклониш вниманието ми от свинщините, които вършиш.
— Какво толкова върша? Не знаех, че съществуваш. Срещах се нещастно с Ингрид. После се запознах с теб. Само двайсет и четири часа след това скъсах с Ингрид. Изневярата не може да бъде със задна дата.
— Тя каза…
— Коя тя?
— Негърката. — Показвам дълга коса. — Нисичка такава, с големи очи, тънки плитки…
— О, господи. Това е Силия Атли. Влюбена е в Ингрид.
— Каза, че си щял да се жениш за Ингрид. Че непрекъснато си пиел, чукал си, която ти падне и като цяло си гадняр, затова да съм бягала. Ето какво ми каза тя.
Хенри е развеселен, но и не може да повярва.
— Е, до известна степен си е вярно. Наистина чуках, която ми падне и със сигурност съм прочут със зверското си пиянство. Но не сме били сгодени. За нищо на света не бих проявил безразсъдството да се оженя за Ингрид. Заедно бяхме царствено нещастни.
— Но тогава защо…
— Клер, на пръсти се броят хората, които срещат сродната си душа още шестгодишни. Човек трябва да прекарва някак времето. А Ингрид беше много… търпелива. Прекалено търпелива. Опитваше се да преглътне странното ми поведение с надеждата, че все някой ден ще вляза в пътя и ще се оженя за великомъченическия й задник. Когато някой е чак толкова търпелив, се чувстваш длъжен да си му благодарен, а после ти се приисква да го нараниш. Разбра ли нещо?
— Вероятно. Всъщност не, не ми се вижда логично, аз не мисля по този начин.