Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
Обсъждаме набързо „Нюбъри“ и хората от настоятелството на библиотеката, които освен това са клиенти на кантората на Филип — тя явно е в Чикаго и аз недоумявам, защо семейството на Клер живее чак тук, в Мичиган.
— Вили — обяснява ми той и аз си спомням как Клер ми е споменавала, че баща й съставя главно завещания.
Представям си възрастни богаташи, които намазани с кремове против изгаряне с висок защитен фактор, се излежават по частните си плажове и решават да лишат някоя от издънките си от наследство, след което се пресягат, вдигат клетъчния телефон и се обаждат на Филип. Сещам се, че Ейви, който седи точно пред баща ми в Чикагския симфоничен оркестър, също има вила тук някъде. Споменавам това и всички наострят уши.
— Познавате ли го? — пита Лусил.
— Разбира се. Двамата с баща ми седят един до друг.
— Седят един до друг ли?
— Да. Първа и втора цигулка са.
— Баща ви е цигулар?
— Да.
Обръщам се към Клер, която гледа майка си така, сякаш й казва: „Стига си ме злепоставяла.“
— И свири в Чикагския симфоничен оркестър?
— Да.
Лицето на Лусил се оцветява в розово, сега вече знам от кого Клер е наследила способността да се изчервява.
— Как смятате, дали той ще се съгласи да послуша как свири Алиша? Ако му дадем запис?
Мрачно се надявам Алиша да е много-много добра. Какви ли не хора постоянно затрупват татко със записи. После ми хрумва нещо по-добро.
— Алиша е виолончелистка, нали?
— Да.
— Учител ли търси?
Намесва се и Филип.
— Тя учи при Франк Уейнрайт в колежа на Каламазу.
— Защото мога да дам записа на Йоши Акава. Един от учениците му току-що замина на работа в Париж.
Йоши е голям симпатяга и първо виолончело. Знам, че ако не друго, поне ще изслуша записа, докато баща ми, който не дава уроци, просто ще го забута някъде. Лусил е във възторг, дори Филип изглежда доволен. На Клер явно й олеква. Марк се храни. Леля Дълси, тъничка, с розова коса, изобщо не обръща внимание на разговора. Дали не е глуха? Поглеждам Шарън, която седи от лявата ми страна и не е казала и дума. Има нещастен вид. Филип и Лусил обсъждат кой запис да ми дадат и дали Алиша да не направи нов. Питам Шарън дали за пръв път е тук и тя кима. Тъкмо да й задам друг въпрос, и Филип ме пита каква е по професия майка ми — поглеждам Клер така, сякаш я укорявам: „Нищо ли не си им казала?“
— Майка ми беше певица. Вече е покойница.
Клер добавя тихо:
— Той е син на Анет-Лин Робинсън.
Със същия успех можеше да им съобщи, че майка ми е Дева Мария — лицето на Филип грейва. Лусил размахва длани, все едно пърха с криле.
— Невероятно… фантастично! Имаме всичките й плочи… Und so wiete. — После обаче Лусил казва: — Срещала съм я, когато бях млада. Татко ме заведе на „Мадам Бътерфлай“, имаше познат, който после ни вкара зад кулисите и отидохме в гримьорната й: тя седеше там, сред всички тези цветя! И при нея имаше едно малко момченце, ами да, това сте били вие!
Кимам и се опитвам да си възвърна гласа. Клер казва:
— Как изглеждаше?
Марк пита:
— Днес следобед ще покараме ли ски?
Филип кима. Лусил се усмихва, потънала в спомените си.
— Беше невероятно красива, още беше с перуката, с дългата черна коса, и гъделичкаше с нея момченцето, а то танцуваше около нея. Тя имаше прелестни ръце, на ръст беше точно колкото мен, слабичка такава, беше еврейка, но аз си помислих, че прилича повече на италианка…
Лусил млъква и ръката й полита към устата, а очите й се забиват в чинията ми, която е празна, ако не броим няколкото зърна грах.
— Евреин ли сте? — пита любезно Марк.
— Вероятно бих могъл да бъда, но никой не е държал на това. Майка ми почина, когато бях на шест години, а татко е епископянин вероотстъпник.
— Одрали сте й кожата — продължава Лусил и аз й благодаря.
Ета събира чиниите и пита мен и Шарън дали пием кафе. Двамата казваме в един глас „Да“, при това натъртваме върху думата и всички роднини на Клер се смеят. Ета ни се усмихва майчински и след броени минути вече слага пред нас чаши димящо кафе, а аз си мисля: „Е, не беше чак толкова неприятно.“ Всички говорят за ски и за времето, ставаме, Филип и Марк излизат заедно в коридора, аз питам Клер дали също ще ходи на ски и тя свива рамене, и на свой ред пита аз дали искам, и й обяснявам, че не карам ски и нямам никакво желание да се уча тепърва. Но Клер решава все пак да отиде, след като майка й заявява, че няма кой да й помогне с автоматите. Докато се качваме по стълбите, чувам как Марк казва: