Пътешественикът във времето и неговата жена

— Заради това, значи, ходилата ти…

— Са груби като кожа. — Отдолу краката му са с огромни мазоли, сякаш се опитват да се превърнат в обувки. — Аз съм копитно животно. Ако на краката ми се случи нещо, по-добре да ми теглиш куршума.

Известно време пътуваме в тишина. Пътят се изкачва и се спуска надолу, отстрани се стрелкат мъртви полета с царевични стебла. Виждат се ферми с къщи, умити от есенното слънце и пред всяка от които по дългата алея са спрени камионетки, ремаркета за коне и американски автомобили. Въздъхвам. Когато се прибирам у дома, в мен се пробуждат смесени чувства. Умирам да видя Алиша и Ета, тревожа се за майка си и не ми се иска да се занимавам с баща си и с Марк. Но ми е любопитно да видя как те ще посрещнат Хенри и как той ще се държи с тях. Гордея се, че съм запазила Хенри в тайна толкова дълго. Четиринайсет години. Когато си дете, четиринайсет години се равняват на цяла вечност.

Подминаваме „Уол-Март“55, „Деъри Куин“56, „Макдоналдс“. Още царевични ниви. Овощна градина. Полета, където срещу заплащане можеш сам да си набереш ягоди и боровинки. През лятото пътят е дълъг коридор от плодове, зърно и капитализъм. Сега обаче нивите са мъртви и сухи и автомобилите профучават по слънчевата студена магистрала, без да обръщат внимание на паркингите, които сякаш ги викат.

Докато не се преместих в Чикаго, не съм се замисляла особено за Саут Хейвън. Къщата ни винаги ми се е струвала някакъв остров, разположен извън града, на юг от него, насред Ливадата, овощните градини, гората, фермите. Саут Хейвън беше просто Града, както в „Хайде да отидем до Града, за да си купим сладолед.“ Града се свеждаше до бакалиите и железарията, до хлебарница „Маккензи“, до нотите и плочите в музикалния магазин, любимия на Алиша. Обичахме да стоим пред фотографско ателие „Апълярд“ и да си съчиняваме разни небивалици за булките, бебетата и семействата, които се хилеха отвратително от витрината. Не смятахме, че библиотеката изглежда странно с нейния псевдогръцки блясък, нито кухнята ни се струваше ограничена и блудкава, а филмите в Мичиганския киносалон — неуморно американски и безсмислени. Това са мнения, до които стигнах по-късно, след като заживях в Големия град и бързах да се разгранича от провинциализма на ранните ми години. Изведнъж ме плисва тъга за малкото момиченце, което съм била: по онова време обичах нивите и вярвах в Бога, през зимата си стоях вкъщи, отегчена от училището, четях за Нанси Дру57, смучех ментови бонбони за кашлица и знаех да пазя тайна. Поглеждам към Хенри и виждам, че е заспал.