Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
— Заради това, значи, ходилата ти…
— Са груби като кожа. — Отдолу краката му са с огромни мазоли, сякаш се опитват да се превърнат в обувки. — Аз съм копитно животно. Ако на краката ми се случи нещо, по-добре да ми теглиш куршума.
Известно време пътуваме в тишина. Пътят се изкачва и се спуска надолу, отстрани се стрелкат мъртви полета с царевични стебла. Виждат се ферми с къщи, умити от есенното слънце и пред всяка от които по дългата алея са спрени камионетки, ремаркета за коне и американски автомобили. Въздъхвам. Когато се прибирам у дома, в мен се пробуждат смесени чувства. Умирам да видя Алиша и Ета, тревожа се за майка си и не ми се иска да се занимавам с баща си и с Марк. Но ми е любопитно да видя как те ще посрещнат Хенри и как той ще се държи с тях. Гордея се, че съм запазила Хенри в тайна толкова дълго. Четиринайсет години. Когато си дете, четиринайсет години се равняват на цяла вечност.
Подминаваме „Уол-Март“55, „Деъри Куин“56, „Макдоналдс“. Още царевични ниви. Овощна градина. Полета, където срещу заплащане можеш сам да си набереш ягоди и боровинки. През лятото пътят е дълъг коридор от плодове, зърно и капитализъм. Сега обаче нивите са мъртви и сухи и автомобилите профучават по слънчевата студена магистрала, без да обръщат внимание на паркингите, които сякаш ги викат.
Докато не се преместих в Чикаго, не съм се замисляла особено за Саут Хейвън. Къщата ни винаги ми се е струвала някакъв остров, разположен извън града, на юг от него, насред Ливадата, овощните градини, гората, фермите. Саут Хейвън беше просто Града, както в „Хайде да отидем до Града, за да си купим сладолед.“ Града се свеждаше до бакалиите и железарията, до хлебарница „Маккензи“, до нотите и плочите в музикалния магазин, любимия на Алиша. Обичахме да стоим пред фотографско ателие „Апълярд“ и да си съчиняваме разни небивалици за булките, бебетата и семействата, които се хилеха отвратително от витрината. Не смятахме, че библиотеката изглежда странно с нейния псевдогръцки блясък, нито кухнята ни се струваше ограничена и блудкава, а филмите в Мичиганския киносалон — неуморно американски и безсмислени. Това са мнения, до които стигнах по-късно, след като заживях в Големия град и бързах да се разгранича от провинциализма на ранните ми години. Изведнъж ме плисва тъга за малкото момиченце, което съм била: по онова време обичах нивите и вярвах в Бога, през зимата си стоях вкъщи, отегчена от училището, четях за Нанси Дру57, смучех ментови бонбони за кашлица и знаех да пазя тайна. Поглеждам към Хенри и виждам, че е заспал.
Саут Хейвън, деветдесет километра.
Трийсет и два, двайсет, пет, един.
Пътят „Финикс“.
Магистралата „Блу Стар“.
И после: пътят „Миграм“. Пресягам се да събудя Хенри, но той вече е буден. Усмихва се притеснено и поглежда през прозореца към безкрайния тунел от голи зимни дървета, под които минаваме с бясна скорост, а когато отпред изниква портата, аз бръквам в жабката, за да извадя дистанционното: портата се отваря и ние минаваме през нея.
Къщата изниква като в книжка с подвижни картинки. Хенри ахва и започва да се смее.
— Какво? — питам аз, все едно се защитавам.
— Не знаех, че е толкова огромна. Колко стаи има в това чудовище?
— Двайсет и четири — отговарям.
Ета ни маха от прозореца в антрето, докато аз завивам по алеята и спирам недалеч от входната врата. В сравнение с последния път, когато съм идвала, косата на Ета е по-прошарена, но лицето й е поруменяло от радост. Докато слизаме от автомобила, тя се спуска предпазливо по заледените стъпала отпред, както е без палто, само по красивата морскосиня рокля с дантелената яка, и внимателно пази равновесие с ортопедичните обувки, а аз се затичвам към нея, за да я хвана за ръка, ала Ета ми маха да се дръпна, докато не стъпва на най-долното стъпало, където ме прегръща и ме целува (долавям с трепет миризмата й на „Ноксзема“58 и на пудра), а Хенри стои отстрани и чака.
— Я, кой ни е дошъл! — възкликва Ета, сякаш той е малко дете, което съм довела, без да предупредя.
— Ета Милбауер, Хенри Детамбъл — запознавам ги аз.
Виждам върху лицето на Хенри едно малко „О“ и се чудя за кого ли е помислил Ета. Той снишава глас и ме пита:
— А багажът?
Обяснявам му, че Питър ще има грижата.
— Къде са всички? — възкликвам, а Ета отговаря, че след петнайсет минути ще обядваме и да сме си съблечели връхните дрехи, да сме се измиели и да сме идвали направо в трапезарията.
55
Голяма верига универсални магазини. — Б.пр.
56
Една от най-големите вериги от заведения за бързо хранене. — Б.пр.
57
Героиня на изключително нашумяла поредица от 25 романа за деца (1930–1982). — Б.пр.
58
Марка кремове и други козметични препарати. — Б.пр.