Пътешественикът във времето и неговата жена

Вечерта на същия ден

(Хенри е на 28 години, Клер — на 20)

Клер: Отиваме на концерта на „Вайълънт Фам“ в зала „Арагон“. След известно нежелание от страна на Хенри, което не разбирам, тъй като той обича „Ле Фам“, обикаляме из горната част на града и търсим къде да оставим колата. Кръжа и кръжа покрай Грийн Мил, покрай клубовете, слабо осветените жилищни блокове и обществените перални, които приличат на сценичен декор. Накрая паркирам на Аргайл и както треперим, тръгваме по тротоарите, които приличат на стъкло. Хенри крачи бързо и когато вървим заедно, аз винаги се задъхвам леко. Забелязвам, че той се стреми да върви в крак с мен. Свалям едната ръкавица и пъхам ръка в джоба на якето му, а той ме прегръща през рамото. Вълнувам се, защото с Хенри не сме ходили никога досега да танцуваме заедно, освен това обичам „Арагон“ в цялото му позападнало псевдоиспанско великолепие. Баба Миграм ми е разказвала как е идвала да танцува на музиката на големите оркестри от трийсетте години, когато всичко е било ново и красиво, и никой не е драйфал по балконите, а в мъжката тоалетна не е имало езера от пикня. Но c’est la vie51, времената се менят и ние сме тук.

Няколко минути чакаме на опашка. Хенри изглежда напрегнат, стои нащрек. Държи ме за ръката, но гледа над тълпата. Аз пък се възползвам от възможността да гледам него. Хенри е красив. Косата му е дълга до раменете, сресана е назад, черна и пригладена е. Той прилича на котка, слаб е и излъчва безпокойство и физическа мощ. Сякаш ей сега ще те ухапе. Облечен е в черно яке и бяла памучна риза с маншети, които се показват незакопчани изпод ръкавите на якето, сложил е и красива отровнозелена вратовръзка, която е разхлабил колкото да видя мускулите на врата му, обут е в черни джинси и високи черни кецове. Събира косата ми и я намотава около китката си. За миг съм негова пленница.