Кралят на казиното

— Кои?

— Ами да вземем рибарите от Мурманск и Архангелск. По най-скромни изчисления те са прибрали към седем милиона в зелено, а нас са ни минали.

— И къде е гледал Вася Бика?

— Ама ти не си ли чул, Иван? — след кратко мълчание попита Майкъл. — Светла му памет на Бика…

— Кой?

— Не се знае. Появи се в Мурманск един младок и чисти наред. Привикаха го. Кълне се, че не бил той. Поприказваха с него и го пуснаха.

— Не разбирам.

— На всеки му е мил живота, Ваня.

— Продължавай.

— И така, налапаха ни — повтори Майкъл. — И малко по малко на гърба ни трупат страхотен пасив. А защо? Защото си намериха други. Наплодиха се страшно много офицерчета, все безработни. Открехнати на всякакви номера. А „белите якички“ нищо повече не им трябва от тях. Ние няма да издържим срещу офицерчетата. Те са гладни и зли, а виж ги нашите на какво са заприличали! Загладиха косъма, копелетата, оядоха се, ладите не са коли за тях, дай им само „мерчо“ да карат!

— И защо изтървахте офицерчетата?

— Ма те са идеалисти бе, Ваня! Клетва били давали. И май не са наясно, че служат не на властта, колкото и калпава да е, а за джоба на чиновника. Ти, да речем, можеш ли да се намърдаш в нефтената далавера? Не можеш. А чиновниците могат. Ще ти посоча някои цифри. — Майкъл надникна в книжата си. — По нефта. Годишно Русия получава от износа на нефт дванайсет и половина милиарда долара. А фактите говорят друго. Изнася се за петнайсет! Къде са тия два милиарда и половина, а? Или да вземем златото. По официални данни добивът е намалял с четиринайсет тона. А аз си режа главата, че не само не е намалял, а се е увеличил с тон и половина, два! И пак питам — къде са тия тонове? В гушките на „белите якички“. И защо Златаря да си няма дворец за двайсет и пет милиона?

— За Златаря се разбрахме.

— Май не си много наясно, Ваня… — започна Майкъл, но като срещна погледа на Монголеца, тутакси млъкна.

— Има ли с още нещо да ме зарадваш?

— Всичко е наред, Ваня. Само искам да те попитам… Кога да го подхвана Златаря?

— Утре. Ще изпратиш хора в офиса му. И без много приказки. Срок една седмица.

— Нали каза месец.

— Размислих. Ако имаш още нещо да казваш — говори.

— Има много най-различни неща, но са дреболии. Сам ще се оправя.

— Тогава добре — усмихна се Ваня и се обърна към Антоша.

— При мене, мисля, всичко е наред. Има много поръчки и всички са по банките.

— Общата сума?

— Шестнайсет милиона.

— И колко много са?

— На едро — четири.

— А на дребно?