Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Ами вие с Лелет? — попита Саймън.

— Аз мога да мина и без това. На Лелет мехлемът никога не й е трябвал. Сега седнете и плеснете с ръце. Помнете, че Пътят на сънищата е странен тези дни. Не се плашете, но все пак внимавайте.

Насядаха в кръг около рухналата колона. Саймън стисна от едната си страна малката ръка на Бинабик, а от другата — също толкова малката ръка на Лелет. Усмивка бавно се разля по лицето на момиченцето — сляпата усмивка на дете, сънуващо щастливи изненади.

Ледено усещане се надигна по ръцете на Саймън, прониза цялото му същество и изпълни главата му с нещо като мъгла. Въпреки че навън все още бе светло, в стаята бързо притъмня. Скоро Саймън не можеше да различи нищо, освен оранжевото езиче на лампата, после дори пламъчето се превърна в чернота… и Саймън пропадна.

Отвъд мрака всичко беше всеобхватна мъглява сивота — море от пустота без повърхност и дъно. В тази безформена празнота започна бавно да се очертава нещо — малка, бързо движеща се фигурка, която се стрелкаше като врабче. Само миг му трябваше, за да познае Лелет — но някаква Лелет от сънища, Лелет, която се извиваше и въртеше и тъмната й коса се развяваше от някакъв неуловим вятър. Въпреки че не чуваше нищо, той видя, че тя се смее щастливо — викаше го. Дори очите й изглеждаха живи така, както не бе ги виждал никога. Това беше момиченцето, което наистина никога не бе виждал — детето, което по някакъв необясним начин бе оцеляло от смазващите челюсти на Стормспайкската глутница. Тук тя беше жива отново, свободна от ужасите на будния свят и на собственото си нашарено с белези тяло. Сърцето го заболя, като гледаше волния й танц.

Лелет долетя пред него — зовеше го, мълчаливо го молеше да побърза, да я последва, да я следва! Саймън опита, но в тази сънна сивота той беше този, който бе осакатен и едва се тътреше. Мъничката фигурка на Лелет бързо-бързо стана неясна, после изчезна във всепоглъщащата сивота. В съня той усети някаква топлина да си отива с нея. Внезапно той отново остана сам.

Измина като че ли много време. Саймън плуваше без цел — докато някой не го дръпна с нежни невидими пръсти. Той почувства, че го дърпат напред, отначало постепенно, после с нарастваща скорост. Беше все още безтелесен, но все пак подхванат от някакво непонятно течение. Нова форма започна да изниква от пустотата пред него — тъмна кула от неустойчива сянка, черна вихрушка, примесена с червени искри, като въртоп от дим и огън. Саймън почувства, че го теглят към него все по-бързо, и внезапно се уплаши. Смърт лежеше в завихрената чернота — смърт или нещо по-лошо. Паника го обзе, по-силна, отколкото можеше да си представи. Насили се да си спомни, че това е само сън, а не истинско събитие. Че не се налага да сънува такъв сън, ако не иска. Някаква част от него помнеше, че в същия този миг някъде другаде той държи ръцете на приятели…

Щом си помисли за тях, те се озоваха при него — невидими, но присъстващи. Той събра малко сила и успя да спре хлъзгането си в кипящата, искряща чернота. После, малко по малко, се изтласка извън нея: в съня си някак си плуваше срещу течението. Когато се отдалечи от черната мътилка, вихрушката се срути от само себе си — и той беше свободен, плуваше към ново място. Сивотата тук беше ведра и имаше друго отношение към светлината — сякаш слънцето грееше зад плътни облаци.