Виелица на сенките [bg]

— Край, не мога повече! — прошепна Валдер и преградата, създадена от него, потрепери и рухна.

Гласовете се върнаха, но сега те бяха само гласове, които говореха гнусотии, които не бяха подкрепени от видения. Горчивата течност действаше, но докога ли? Отхвърлих всички съмнения и колебания и се втурнах напред, надявайки се да пробягам галерията преди защитната магия да отслабне дотолкова, че шепотът на гласовете отново да си възвърне силата.

— Убий се! Иди в мрака! Умри! Умри! Умри! Убий! Кръв! Убий! — в безсилна ярост шептяха гласовете. — Спри! Чакай! Умри, толкова е лесно!

Не обръщах внимание на шепота и стиснал зъби, се носех напред и само напред. Факлите като светулки профучаваха край мен. Непрекъснато трябваше да прескачам търкалящите се на пода кости. Бях се натъкнал на двама от хората на Балистан Паргайд, но къде бяха останалите? Защо не виждах труповете им? Нима Лафреса беше успяла да се справи и с Шепота?

Гласовете усетиха шанса си, приближиха и зашепнаха, заплашвайки с всякакви кошмари и цялата болка на света. Трябваше да положа усилие, за да не спра, а да продължа да бягам. Горчилката на езика ми постепенно намаляваше и с изчезването й шепотът и песента се завърнаха. Последните пет ярда на галерията прелетях с три огромни скока, вече без каквато й да е защита от магии. Гласовете завиха триумфално, впиха се в мозъка ми, но аз вече преодолявах последния ярд и шепотът не успя да скове разума ми в мрежата на лудостта.

Изхвърчах от галерията и гласовете веднага млъкнаха. Медальонът на Кли-кли изгори кожата ми със студ и аз, преди да успея да осъзная какво точно се случва с мен, се блъснах в граф Балистан Паргайд.

Известно време просто лежах, гълтайки въздух с уста и изчаквайки искрите да изчезнат от очите ми. Сблъсъкът ми изкара въздуха и ме накара да падна на пода. Проклетият Балистан Паргайд, толкова ненавреме ми се изпречи!

СТО-О-ОП! Балистан Паргайд?!

Прозрението, че до мен е жадуващият кръвта ми граф ме накара да скоча от пода и да хвана арбалета. Точно така. Самият граф Балистан Паргайд, както и един от воините му, стояха и ме гледаха. Гледаха ме с мъртвите си очи. С бясно блъскащо сърце, без да пускам арбалета, аз огледах застиналите хора.

Граф Балистан Паргайд беше замрял с вдигнат във въздуха крак. Воинът от отряда на графа навеки беше замръзнал с опулени от изненада очи и увиснала челюст. На светлината на факлите и двамата изглеждаха като изсечени от мътен лед, обилно покрит със скреж. Очевидно вече не представляваха опасност, но аз не бързах да прибирам оръжието си. Приближих до воина и внимателно докоснах ръката му. Пръстите ми се опариха от студа. Наистина бяха от лед. Нечия любезна шегичка беше превърнала слугите на Господаря в ледени статуи. М-да… Нелеп, но абсолютно заслужен край за един от най-могъщите лордове на Валиостр и слуга на Господаря. Чудех се каква ли магия беше направила такова чудо с тези двамата? Шамански капан? Това ще обясни защо медальонът-капчица на Кли-кли внезапно стана по-студен от лед.