![Мечът на Ликтора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/9/9/mecht-na-liktora-bg-download.jpg)
Мечът на Ликтора [bg]
- Автор: Вулф Джин Родман
- Серия: Книга за новото слънце #3
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-362-X
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мечът на Ликтора [bg]». Краткое содержание книги:
— Значи съм некромант, който има власт над душите на мъртвите. Защото онази жена е мъртва.
— Каза, че си я освободил.
— Онова беше друга жена, която само малко прилича на тази. Какво направихте със сина ми?
— Той не те нарича свой баща.
— Страда от заблуди — казах аз.
Отговор не последва. След известно време станах и прокарах ръце по стените на подземния си затвор — бяха от пръст, както и преди. Не бях видял светлина, нито бях чул звук, но ми се струваше, че е възможно отворът да е бил покрит с някакъв преносим параван, който да скрива дневната светлина, а при една по-хитроумна конструкция на капака биха могли да го вдигат и свалят безшумно. Качих се на първата пречка на стълбата и тя изскърца под тежестта ми.
Придвижих се още две пречки нагоре и всяка изскърцваше на свой ред. Понечих да стъпя на четвъртата и усетих как нещо се впива в главата и раменете ми като върхове на кинжали. От дясното ми ухо се стече тънка струйка кръв.
Върнах се на третата пречка и опипах пространството над себе си. Онова, което на влизане ми беше заприличало на скъсано чердже, се оказаха двайсетина или повече остри бамбукови пръчки, закрепени някак в шахтата с върховете надолу. Бях се спуснал без проблеми, защото тялото ми ги беше извило на една страна. Сега ми пречеха да се изкача така, както шиповете на назъбеното риболовно копие пречат на рибата да се измъкне. Хванах една от пръчките и се опитах да я счупя, но не можах, макар че може би щях да успея, ако си служех и с двете ръце. Ако имах светлина и достатъчно време, навярно бих могъл да си пробия път през тях. Колкото до светлината — можех да си опитам късмета с Нокътя, но не смеех да рискувам. Скочих обратно на пода.
Поредната обиколка на стаята само потвърди досегашната ми информация, макар да ми се струваше повече от невероятно разпитвачът ми да се е покатерил по стълбата, без да предизвика и най-нищожния шум, дори да е знаел някакъв специален начин за преминаване през бамбука. Залазих на ръце и колене по пода, но и този ми изследователски подход не даде резултат.
Опитах се да преместя стълбата, но тя беше прикрепена здраво на мястото си, така че като започнах от ъгъла най-близо до шахтата, подскочих и докоснах стената в най-високата точка, до която достигаха пръстите ми, после се преместих половин стъпка встрани и повторих процедурата. Когато стигнах до място, което трябва да беше повече или по-малко срещуположно на онова, където бях седял в началото, най-после го открих — правоъгълен отвор, лакът висок и два широк, като долният му край се падаше малко по-високо от главата ми. Разпитвачът ми спокойно е можел да се спусне от него, навярно с помощта на въже, и да се върне по същия начин. По-вероятно обаче беше просто да е подал главата и раменете си през него, така че гласът му да звучи сякаш наистина е в стаята с мен. Хванах се за ръба на дупката, набрах се и се вмъкнах вътре.
21
ДУЕЛЪТ НА МАГИИТЕ
Камерата, в която се озовах, беше почти същата като онази, в която ме бяха затворили, само подът й беше по-висок. Тънеше в пълен мрак, разбира се, но сега бях сигурен, че не ме наблюдават, така че извадих Нокътя и се огледах на светлината му, която, макар и не ярка, беше достатъчна за целта.
Тук нямаше стълба, а тясна врата, която водеше, реших аз, към трета подземна камера. Прибрах Нокътя и минах през нея, но се озовах в тунел, който не беше по-широк от самата врата и зави два пъти преди да съм направил и половин дузина стъпки. Отначало предположих, че предназначението на завоите е да попречи на светлината да издаде местоположението на отвора в стената на стаята, където ме бяха затворили. Но три завоя биха били предостатъчни за тази цел. Стените сякаш се огъваха и разделяха, а аз все така си оставах в непрогледен мрак. Отново извадих Нокътя.
Навярно заради тясното пространство, където се намирах, светлината му ми се стори по-ярка, но и очите не ми казаха повече от онова, което вече бях усетил с ръце. Бях сам. Стоях сред лабиринт от пръстени стени и таван (току над главата ми) от неогладени трупи. Близко разположените завои спираха светлината.
Канех се да прибера Нокътя, когато усетих някаква миризма, едновременно остра и непозната. Носът ми дори не се приближава до свръхчувствителния нюх на вълка от приказката — обонянието ми е по-слабо дори от това на повечето хора. Имах чувството, че миризмата ми е позната, но минаха няколко секунди преди да се сетя — същата миризма бях усетил в преддверието в ранните часове на нашето бягство, когато се върнах за Йонас, след като бях говорил с момиченцето. То ми беше казало, че нещо, някакъв безименен търсач, е душил сред затворниците там, а аз открих зловещо вещество по пода и стената близо до мястото, където лежеше Йонас.