Нови римски разкази [bg]

- На две крачки сме... какъв е смисълът от колата?

Мълчаливо продължих направо към Тибър и през моста в посока Трионфале. Той се усети и промърмори нещо, а аз попитах:

- Ама не знаеше ли? Вече не живея на Виа Монсерато. Не съм ли ти казал? Купих апартамент до магазина.

Той промълви с половин уста:

- Радвам се... наистина много се радвам.

Пристигнахме. Побързах да му покажа апартамента:

- Това е кухнята, гледай каква красота, по американски... трапезарията, стил рустик... тук е спалнята, такава имах и на Монсерато, единственото, което си оставих... А това е гостната, виж дивана и креслата... а виж това радио... отваряш го и става бар.

Постепенно, с преминаването от стая в стая в този съвсем нов апартамент, чист, светъл, озвучен, който ухаеше на боя и восък от паркета, лицето на Артуро се издължаваше и все повече помръкваше. Най-накрая се върнахме в трапезарията и седнахме около масата.

- Няма какво да се каже... много удобно апартаментче... нищо не липсва - отрони той с едва чут глас.

Йоле не се сдържа да отбележи:

- Но защо като че ли ви е неприятно?

Артуро си направи оглушки.

Седнахме на масата. Йоле беше приготвила меню като за Нова година: агнешко, пуйка, сладкиш, плодове, два вида вино: червено „Кианти“ и бяло „Фраскати“, накрая „Марсала“ Всички бяхме много весели освен, разбира се, Артуро, за когото всеки погълнат залък имаше вкус на отрова, толкова апатичен и отвратен изглеждаше. Най-весел от всички бях именно аз, защото този апартамент беше щастлив завършек на успешните години. Всичко през онези години ми вървеше на късмет: бизнесът, семейството, здравето, всичко. Така донякъде от задоволство, донякъде защото бях пил повече, забравих за Артуро и неговата завист и преди плодовете станах с чаша в ръка и вдигнах наздравица, която специално съчиних за случая: „Цветя благословени, месарници в Рим има много, но най-хубавата е тази на Пройети“. Беше на шега и очаквах Артуро да отговори според обичая и той със стихче, импровизирано на момента. Но той дори не отвори уста. И като вдигнах чаша да пия за здравето на всички, дочух думите му, казани полугласно като на самия себе си, но много отчетливо.

- Колко е мил.

Разбрахте ли? „Колко е мил“! Все едно да се каже: „Кога ще свърши?“

Признавам, че изведнъж - защото бях пил, а известно е, че от виното губиш контрол - ми падна пердето. Обърнах се гневно към Артуро и в тишината го обвиних:

- Ти каза „Колко е мил“.

- Гледай си работата, нищо не съм казал.

- Да, ти каза „Колко е мил“. И знаеш ли защо го каза?

- Нищо не знам.

- Каза го, защото си завистлив, завиждаш ми и съжаляваш, задето ми върви.

- Ти си луд. Аз ли съм завистлив? На теб ли да завиждам? И защо?

Накратко, свърши зле. За Йоле, която най-сетне изля антипатията си и се развика на Артуро:

- Долу завистта.

За жената на Артуро, която плачеше и дърпаше мъжа си за ръкава, за да го накара да си тръгне. За Артуро, който нападаше мен и Йоле, докато жена му го теглеше към изхода. Той изглеждаше най-бесен от всички и между трапезарията и външната врата ми изкрещя в лицето всичко най-лошо, което е мислел за мен от години, но не искам да го повтарям, защото все още ме боли, като си го спомня.