Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Тибър беше истински красавец, огрян от издигащото се над мъглата слънце: широк, многоводен, преливащ в отблясъци, с острова по средата, който го разделя на два ръкава, и те широки, и пълни със светлина. Бреговете бяха гъсто обрасли с дървета без листа, а слънцето позлатяваше клоните им, кафяви и червени. Между клоните се виждаше древна тухлена кула и оградата на кръчма. Усетих как една ръка се прокрадва под моята и реших, че е на Йоле. Но не: беше Мадалена, която ми пошушна:
- Красиво, ее?!
- Да - рекох сухо, - Тибър е красив - и се обърнах с намерението да повикам Йоле, за да продължим.
Видях Тулио, яхнал мотора и Йоле на седалката зад него, обгърнала кръста му. Извиках:
- Е-хей, къде отивате?
- Във Фюмичино - провикна се Йоле. - Отивам с него, защото трима на мотора е наистина много неудобно.
- Тогава ела ти с мен, а Лена да отиде с Тулио.
- Нали знаеш, мама не иска да оставаме с теб сами.
- И затова ти отиваш сама с Тулио?
- Това е друго, не съм сгодена за него.
Стига, те тръгнаха и веднага след тях тръгнах и аз с Мадалена, вкопчена като маймунка за гърба ми. Тогава тя констатира:
- Сега вече наистина ни е добре.
Пътят за Фюмичино има няколко отклонения, но не знаех откъде минават. Тулио трябва да бе хванал някое от тях, защото повече не го видях и пристигнах във Фюмичино без тях. Пресякох подвижния мост и се насочих по крайбрежната между реката и къщите на Фюмичино. Пътят блестеше на слънцето и много хора се разхождаха наоколо; и в ресторантите на открито се хранеха много хора; други седяха на открито пред кафенетата. Йоле и Тулио обаче ги нямаше. Обзет от гняв, отидох да оставя мотора на поляната, след като предупредих съдържателя да приготви маса за четирима и поръчах четири рибени чорби. После предложих на Мадалена:
- Хайде да ги потърсим.
- Да вървим - съгласи се тя с примирен вид, който подсказваше, че едва ли ще ги намерим.
Наистина, не ги намерихме. Беше вече късно, рибарските лодки се връщаха от морето, натоварени с риба. Винаги съм обичал да гледам как току-що пристигналите рибари разтоварват рибата. Във всяка щайга уловът е подреден по вид - сардина при сардини, мерлуза при мерлузи -в идеален ред, макар и мъртви, също както се подреждат ягоди в малки касети. Народът приижда, наблюдава, обсъжда, купува. В това време от морето се завърнаха още траулери: един тръгна по Тибър от края на кея, весело напредвайки между двата бряга, а рибарите, наизлезли на палубата, ни гледаха; друг още се бореше с вълните в морето, но вече наближаваше; трети едва сега се показа на хоризонта. В онзи ден обаче дори и рибата не ме интересуваше. Като капак на всичко Мадалена ми лазеше по нервите - тичаше по кея от кораб към кораб и разпитваше:
- Каква е тази риба? Мамма миа, колко е грозна. Гледай, Джиджи, колко много октоподи... гледай, колко миди... а онази каква риба е?
С една дума, стигнахме до края на кея, където са опънати мрежите, клатят се нагоре-надолу във водата и никога нищо не се улавя в тях. Известно време гледахме откритото море, цялото в слънце и вълни, а чайките летяха на всички страни. После се върнахме обратно. Масата бе сервирана и ние седнахме в ресторанта на поляната. Съдържателят, услужлив, веднага се появи с четирите чорби. Срязах го ядно:
- Още е рано, другите ги няма.
А той:
- Не знам какво да ги правя. Поръчахте ги и вече са готови.
Покрихме порциите за Йоле и Тулио и започнахме да се храним - Мадалена и аз.
Но нямах апетит. Гледайки как Мадалена яде лакомо димящата чорба, изведнъж ми се стори, че тя знае много. Попитах мило:
- Я ми кажи, Лена, каква е тази работа с Тулио? Как така изневиделица ни настигна на моста? Дали наистина е съвпадение?
Тя, спокойно, без да вдига поглед от чинията, подхвана:
- Какво ти съвпадение... снощи Йоле му каза по телефона: слушай, утре червеят ще ме води във Фюмичино... защо не дойдеш и ти?
- А кой е червеят?
- Ти... не знаеше ли, че те нарича така? Бил си дребен, с голяма глава и плоски очи като гъсеница... накратко червей.
За момент останах без дъх: червей. Добре че гъсеницата е животинче, което всъщност би могло да бъде и хубавко по свой начин. Но червей се използва също и за морала: този човек е червей, този бих искал да го смажа като червей. Повторих:
- Значи, така ме нарича?
- Гарантирано... но ти няма защо да се обиждаш... това е само прякор.
Овладях се с усилие и добавих:
- А я ми кажи: май Йоле и Тулио... нали разбираш?
- Нищо не знам.
- Да бе, знаеш го, Ленуча.
- Нищо не знам.