Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

Скай стисна по-здраво лоста, а гърлото й се сви и не можеше да си поеме дъх. Обърна самолета и започна да кръжи, без да гледа какво става на земята, като й се искаше да може да възприема смъртта само като абстрактно съществително, а не като реалност.

Скоро бомбардировачът и ужасният му товар бяха отстранени от пистата и тя успя да се приземи. Покривът се вдигна, появи се лицето на инженера, когото тя познаваше – нейният приятел Оли.

— Искам да оставя това за командир Крофърд – каза тя, като показа кутията, която държеше под мишница.

— Видях го преди малко – каза Оли и извика през пистата: – Сър!

— Ако можеш, просто му го предай – започна Скай.

Твърде късно. Никълъс се появи, а Оли отиде да се занимава с друг самолет.

— Помислих, че сигурно си ти – каза усмихнат Никълъс. – И О’Фарел идва насам, макар да каза, че съм луд да смятам, че само защото някакъв самолет е махнал с крила, това означава, че ти пилотираш.

Скай му подаде кутията, на която бе написала. Крехко и много вероятно – пъргаво.

— За да ти благодаря за портокалите – каза тя. – И за да се извиня.

— Няма нужда да се извиняваш. Помня, че и аз ти крещях, че вършиш опасни неща. Квит сме – отвори кутията и се засмя. – Раци отшелници.

— Не можеш да си представиш колко време ми отне да намеря два в Хамбъл – каза тя, като също се засмя. – Да бяхме в Портлевън… Всичко щеше да бъде различно.

Не го изрече:

— Помислих си, че ще са по-добро развлечение от уискито, когато не можеш да събереш достатъчно пилоти за футболен мач.

Той отново се засмя.

— Така е. Благодаря. Имаш ли време да дойдеш в столовата да пием кафе? Мисля, че Марго и О’Фарел са там – добави той.

— Само да се преоблека.

— Преди това… – той протегна ръка, за да я спре. – Видях Либърти.

Толкова много въпроси напираха да излязат от устата й наведнъж.

— Къде? Как е тя?

Лицето на Никълъс бе по-предпазливо от английската брегова охрана.

— Същата, доколкото си я спомням.

Либърти я нямаше, но Скай усети удара.

— Искаш да кажеш, че не желае да ме види.

— Така каза. Но, Скай… знаеш, че за Либърти няма значение какво казва или прави.

— Не, важно е само колко силно рита – думите й бяха продиктувани от болката. Следващите – от страх. – Или какво я кара да рита.

— Да.

— Как е тя? – попита Скай, като си спомни как двете със сестра й лежаха в леглото, след като майка им бе умряла. – Мисли ли, че съм й сърдита? Не съм. Иска ми се да го знае. – Последното изречение трепна във въздуха.

— Ако случайно я срещна отново, ще й го кажа.

Пристъпи към нея, като я обгръщаше с поглед, също както я бе взел в обятията си в нощта, когато танцуваха на аеродрума, и Скай видя по лицето му да се изписва същата нежност – съчувствие, в което с радост би потънала, ако само можеше.