Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

Никълъс я последва през аеродрума до фоайето, където Роуз и Даяна нападнаха портокалите сякаш бяха гъши пастет.

— Няма ли да запазиш малко за себе си? – попита той Скай и тя усети раздразнението в гласа му.

— Имам един – каза тя и го вдигна. – Да вървим – искаше да се измъкне навън, докато суматохата около портокалите бе в разгара си, така че никой да не забележи, че излиза с Никълъс.

Минаха покрай селската къща, където тя остави своя портокал, а след това отидоха в „Бъгъл“, където Никълъс щеше да пренощува. Намериха маса вътре и Скай се надяваше, че тази нощ всички от транспортните сили щяха да си останат у дома и нямаше да вечерят на същото място.

Мисис Чембърс, съпругата на собственика, поздрави Скай.

— Здравей, миличка. Кой е твоят красавец?

— Това е мой приятел – дори Скай можеше да долови как натъртва думата. – Никълъс. Познаваме се от деца.

— Е, всеки приятел на Скай е добре дошъл – каза мисис Чембърс. – Успях да забъркам пай с пиле от нищо, но се опасявам, че бързо ще свърши. Искате ли да ви донеса сега от него?

— Да, моля – каза Скай и чу как стомахът й силно изкъркори.

Никълъс се разсмя:

— Именно заради това те водя на вечеря.

Скай също се засмя и най-после се успокои, облегна се на стола, като отпиваше от виното, което мисис Чембърс бе изровила отнякъде за тях.

— Наздраве – каза тя, като вдигна чашата си. За… – тя се замисли какво би било подходящо, след това каза: – Оцеляването.

Никълъс направи гримаса.

— Зловещ тост, но предвид обстоятелствата, ще вдигна чаша за него.

Мисис Чембърс донесе пайовете им и Никълъс отряза половината от своя и го добави в чинията на Скай, независимо от протестите й. След това я погледна, по-сериозен, отколкото някога го бе виждала.

— Докато сме на темата за оцеляването… – ръцете му въртяха пакет цигари, отново и отново. – Скай… – още една пауза и след това думите бликнаха от устата му. – Миналата седмица се видях с мой колега от Колерн. Забавляваше всички с разказа си за „красивата тъмнокоса дама“, която не само дръзнала да излети в най-отвратителното време, което някога изобщо сме имали, когато почти всички други самолети били заземени, но че и някакъв „Ланкастър“ едва не се приземил върху нея, а тя излязла от самолета и поискала цигара, сякаш нищо не се било случило. Знам, че си била ти. Недей – каза разпалено той, – недей, по дяволите, да умираш!

Не се извини, задето изруга. Изглежда, не си даваше сметка как бе говорил и сякаш единственото, което го интересуваше, бе Скай да го чуе и да му обещае. Тя остани вилицата си, гърлото й се бе стегнало толкова силно, че не можеше да преглъща.

— Толкова се уплаших – каза тихо тя, като отново виждаше ланкастъра на една ръка разстояние и лицата на екипажа толкова близко.