Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

След вечеря тръгнаха да се разхождат покрай реката.

— Липсва ли ти, че не можеш да плуваш всеки ден? – попита той.

Тя се усмихна:

— Какво те кара да мислиш, че не плувам всеки ден?

Той се засмя:

— Разбира се, че го правиш. Въпреки че на всички в Англия им е забранено да плуват в морето, Скай Пенроуз успява да пробие бреговия патрул и да убеди жителите на Хамбъл да си затворят очите за нейното закононарушение. Така ли е?

— Не се наложи да убеждавам всички – каза тя. – Само онези, които стават сутрин рано, като пекаря например. Половината Хамбъл рови из пясъка за сувенири и отпадъци и аз не съм единствената. Това има своите предимства. Търсачите по плажа намериха щайга, пълна с пити камамбер, изхвърлена от морето миналата година, и аз отнесох вкъщи две. Онази седмица стомахът ми не къркореше.

— След целия този пай не би трябвало да къркори още най-малко една седмица.

— Може би поне няколко дни.

Минувачите им кимаха и Скай се питаше как ли изглеждат в техните очи – мъж и жена в униформи, излезли навън, но не по начина, по който го правеха повечето жени и мъже в униформи. Не се държаха за ръце и между телата им имаше благоприлично разстояние. Само очите им отново и отново се срещаха, преди бързо да се извърнат встрани.

— Липсва ми водата – каза Никълъс. – Не мога да си спомня кога за последен път съм плувал в морето.

Спря и се облегна на парапета на речната стена, а Скай седна на нея с лице към него.

— Твоя ли е още къщата в Портлевън? – попита той.

— Да, но не съм ходила там от три години. Два свободни дни не са достатъчни, за да се кача на влака, а нямам кола. Всъщност никога не се научих да шофирам.

— Бих искал отново да я видя. Да видя дали е същата, каквато си я спомням или… – той се поколеба. – Дали не си я представям като нещо повече, отколкото всъщност е. Или не съм успял достатъчно.

— Всеки път, когато се връщам, откривам, че действителността далеч надхвърля очакванията ми.

— Този залив – каза той мечтателно. – Няма друго такова място.

— Няма – отвърна тя, като се усмихна при мисълта, че той все още обожава нейния дом толкова силно, колкото и тя самата, че Ню Йорк и Харвард не бяха успели да унищожат неговата непосредственост.

— Толкова щастливи бяхме, нали? Понякога забравям, че щастието съществува. И се чувствам виновна, задето толкова много хора умират, защото се стремят към него. Мислиш ли, че всичко това ще свърши – тревогата, страхът? Не – Скай се поправи, – волята да потискаш тревогата или страха, защото ако това стане, как бихме могли изобщо отново да пилотираме самолет?

— Ще свърши – каза той непоколебимо. – Не знам как и дали накрая няма да стане по-лошо. Понякога дори не зная дали трябва да се моля да свърши, или не.

— Затова плувам – каза тя, докато мислеше за бъдещето, което предстоеше, недосегаемо, отвъд всяко предсказание. – Когато някой загине, или едва не загине и не мога да говоря за това, поне мога да поря вълните колкото сили имам и те не се оплакват. А ти какво правиш?

— С риск да прозвучи като клише на американски пилот, предполагам, че двамата с О’Фарел пием уиски.

Той се изправи, обърна се, за да се облегне на стената, и уморено потърка с ръка врата си.

— Управлението за специални операции е място на добре обуздани и укротени емоции. Така трябва да бъде. Обаче когато стане полунощ и ние не летим, откриваме, че най-младите и новобранците толкова са се насмукали с уиски, че са готови да се прехвърлят през гредите на тавана, да паднат и да си счупят ръката и да извършат други глупави подвизи. Двамата с О’Фарел ги наблюдаваме с примирение, защото ако им кажем да спрат, те мислят, че поставяме под съмнение смелостта им, което ги кара да вършат още по-големи глупости. Тогава разбираш, че само сдържат емоциите си. Организирах футболно състезание, защото нямаше начин да започна да играя крикет, за да се състезават помежду си в относителната сигурност на футболния терен. О’Фарел и аз чертаем защитни кръгове около тях, докато те се опитват да схванат смисъла на правилата.