Кралят на моста

— Нищо, така ли? — Лара осъзнаваше, че допуска емоциите да я завладеят, но гневът имаше по-добър вкус от страха. — Мислиш, че гладуването на народа ми, за да си напълниш хазната със злато, е нищо?

Мълчание.

— Ти смяташ, че Итикана е отговорна за проблемите на Маридрина? — Гласът му прозвуча невярващо. — Та ние сме проклети съюзници.

— А, да. Съюзници. Затова всеки знае, че повечето храна, която се продава на Южен пост, отива във Валкота.

— Защото валкотанците я купуват! — Той разпери ръце. — Южен пост е свободен пазар. Този, който предложи най-висока цена, взема стоката. Няма предпочитани купувачи. Няма пристрастност. Така стоят нещата. Итикана е неутрална.

— Колко лесно си измиваш ръцете. — Започваше да я обхваща ярост, понеже Арен бе прекарал целия ден в опити да събуди съчувствието й към неговия народ, докато самият той пренебрегваше нейния. — И как смееш да твърдиш, че сме съюзници, само за да заявиш после, че си неутрален?

Арен изруга и поклати глава.

— Не мога. Просто не мога повече. — Той притисна пръст към слепоочието си. — Защо мислиш, че Амарид не спира да ни напада? Защото са ядосани от отстъпките, които дадохме на Маридрина, а и на Харендел, ако Ана някога се съгласи да се омъжи за принца.

— И какъв точно ефект имаха тези така наречени отстъпки? Хората в Маридрина умират от глад, притиснати между Червената пустиня и Итикана, а от теб още не съм видяла и най-бегъл намек за съчувствие.

— Изобщо не знаеш какво говориш.

— Така ли? Чух те в деня, когато ме доведоха тук. Чух те да казваш, че отстъпките, които си дал на баща ми, не са това, което си искал, и че Маридрина ще умре от глад, преди да види някакви ползи от този договор!

Той се втренчи в нея с изопнато от ярост лице.

— Права си. Наистина го казах. Но ако ти и народът ти искате да обвините някого за глада, най-добре е да погледнете към баща ти.

Лара отвори уста, но от нея не излезе нито звук.

— Чела ли си договора? — попита той.

— Разбира се, че съм го чела. Ако Маридрина запази мира с Итикана за петнайсет години, ти ще се ожениш за една от принцесите и ще осигуриш значителни отстъпки от данъците и таксите за моста, стига мирът между двете кралства да продължи.

— Това е накратко. Но когато дойде време да договорим отстъпките, аз предложих да освободя една стока от всички налози, като се надявах това да подтикне баща ти да избере нещо, което ще заздрави мира. Добитък. Пшеница. Царевица. Но знаеш ли какво поиска той? Харенделска стомана.

Гърдите й се стегнаха.

— Лъжеш. Баща ми прави всичко в името на доброто на народа ни.

Арен се засмя, но в смеха нямаше радост.

— Баща ти прави всичко за доброто на хазната си. И за гордостта си. — Той поклати глава. — Данъците ни за стомана и оръжия винаги са били нарочно високи, защото контрабандата на оръжия носи политически последствия, които предпочитаме да избегнем. Да не говорим, че същите тези оръжия нерядко се обръщат срещу нас.

Тя не можеше да диша.

— В Маридрина няма мини, което значи, че стоманата за оръжията на войската трябва да се купуват отвън. И тъй като баща ти не желае да се откаже от безкрайната си война срещу Валкота, беше принуден да внася оръжия с кораби на много висока цена. Досега.

Слънцето светеше прекалено ярко, всичко пред очите й се размъти.

— Ще продължа, тъй като в образованието ти в пустинята явно има пропуски. — В лешниковите очи на Арен блестеше гняв. В момента Лара можеше да види само тях. — Войната струва пари. Повярвай ми, знам го. Само че баща ти не разполага с моста, затова плаща за своите войни с тежки данъци, които са съсипали икономиката на Маридрина. Ето защо дори когато търговците стигнат до свободния пазар на Южен пост, те не могат да предложат конкурентни цени. Ето защо си тръгват с онова, което никой друг не иска да купи.

Развалено месо. Гнило зърно. Лара затвори очи. Ако той говореше истината, значи всичко, което бе подхранвало желанието й да завладее моста, се оказваше лъжа. И единствената оставаща причина да победи Итикана бе това, против което тя се бе бунтувала цял живот — алчността.

— Не аз съм те излъгал. Не че очаквам да ми повярваш.

Джор и останалите избраха точно този момент, за да се върнат, но изражението на Арен изтри усмивката от лицето на възрастния мъж. Лодката ги приближи, Арен се хвана за борда и се прехвърли вътре. След като и Лара се качи, Арен нареди: