Кралят на моста

Лара се стресна и се олюля, а Арен протегна ръка, хвана я за лакътя и я издърпа по-далече от ръба.

Той издаде звук на раздразнение и продължи да я дърпа.

— Ела с мен. Имаш задължения.

— Какви задължения?

— Кралски.

Тя запъна крака и токовете им изораха две следи в калта, докато той не спря и не й отправи погнусен поглед.

— Това не е задължение, Лара. Но надзираването на завръщането на евакуираното население е. Така че или започвай да вървиш, или ще те завлека до водата и ще те хвърля в лодката.

— Ще вървя. — Беше бясна, че й е попречил да се заеме с плана си, и още по-бясна на зрънцето облекчение, щом осъзна, че сигурно ще се наложи да изчака да премине още една буря, преди отново да се опита да избяга от Итикана.

Лара се сгуши на обичайното си място в лодката и изчака да излязат от пещерата, за да попита:

— Къде отиваме?

— На Серит. — Арен се настани с гръб към нея.

— Просто малка разходка с лодка — обади се Джор зад гърба й, докато вдигаше платното.

След тези думи никой не проговори.

В пещерата на Серит вниманието й привлякоха два от големите кораби с двойни корпуси, които бе видяла при евакуацията, но и двата вече бяха разтоварили пътниците и стоките. Докато ги гледаше, Лара предположи, че екипажите им се готвят да потеглят обратно за Еранал. Въпреки седмиците шпиониране точното местоположение на това място си оставаше загадка.

Кожата й настръхна, когато последва Арен през дупката между скалите, по същата пътека, където беше избила всички онези войници. Продължиха нагоре, докато не стигнаха селото. То изглеждаше съвсем различно от последния път. Вместо кръв и трупове, деца с безжизнени погледи и плачещи родители, сега там кипеше труд. Жените отваряха прозорците и вратите на домовете си, за да ги проветрят, а между къщите се гонеха хлапета.

Местните ги засипаха с поздрави и пожелания за щастие, с гордост им показваха новородените си бебета и по-големите деца, решени на всяка цена да получат късче внимание от владетелите си. Тактиката на Арен беше ясна. Опитваше се да докосне душата й, като й буташе в ръцете пухкави бебета или й връчваше бонбони, за да ги раздаде на децата.

И работеше. Идеше й да коленичи на земята и да се разплаче, защото светът на тези хора скоро щеше да изчезне. Но изборът беше между тях и хората в Маридрина. Гладуващият народ на Маридрина се нуждаеше от моста, от приходите, от стоките, които се пренасяха по него. Ето защо Лара щеше да жертва тези хора в името на своя народ и после да се моли вината и скръбта да не я убият.

Лара би дала всичко сестрите й да са с нея, за да споделят товара й, защото те щяха да я разберат. Те бяха единствените, които щяха да разберат. Обаче беше сама и с всяка изминала минута чувстваше, че се приближава застрашително до точката си на пречупване.

Дишането й се възстанови едва когато се качиха отново на лодките и Лара седна, скрила лице в дланите си, щом поеха към Среден пост.

— Пазителите май са имали гости — наруши мълчанието Джор.

Лара вдигна глава и очите й попаднаха на малък остров с красиви бели плажове, които навътре преминаваха в скали и гори. Над земята се издигаше мостът, подпиран от колона, която се издигаше в центъра на острова. В острова нямаше нищо особено, освен факта, че изглеждаше невероятно достъпен в сравнение с останалите, които строителите на моста бяха използвали, за да издигнат подпорните колони.

„Защото не са имали избор“, осъзна Лара, когато се взря в далечината. Най-дългият отрязък от моста между две колони, който бе виждала, беше сто метра. Ако се избегнеше този остров, отрязъкът между две колони щеше да стане много по-дълъг от допустимото. Тя прехвърли поглед към три човекоподобни фигури, които се подуваха и разлагаха наполовина на брега, наполовина във водата.

— Какъв е този остров?

— Змийският остров.

Тя се сети за безбройните змии, които бе видяла от пристигането си насам.

— Това име подхожда за цялата Итикана.

— Този е по-особен. — Арен даде знак на Джор да свие платната и остави лодката да продължи напред по инерция към плитчините. — Гледай.

Лара се взря в сушата и забеляза нещо да се движи под надвисналите над плажа скали, но не успя да различи какво точно е то.

Арен се изправи до нея в лодката, стиснал в ръка една риба — хваната по-рано през деня, но още жива, — и зачака, докато вълните го носеха леко към брега. Когато до сушата останаха около три метра, Джор заби весло във водата, за да спре. Арен хвърли рибата.

Тя се приземи в средата на плажа и Лара загледа ужасено как изпод скалите се хвърлиха стотици змии, разтворили паст към нея. Бяха големи — много от тях бяха по-дълги от ръста на Арен, а някои дори повече.

Най-бързата змия захапа рибата, а останалите се струпаха върху нея, загърчиха се и защракаха с челюсти, докато рибата не изчезна в нечие гърло, което на мига се изду от тялото на наградата си.

— Мили боже! — Лара покри устата си с ръка.

— Ако някоя от тях забие зъби в теб, след броени минути ще си парализирана. След това е въпрос на време някоя от големите да дойде да те довърши.

— Големите…

Колкото и да бе невероятно, островът внезапно й се стори още по-ужасен, докато го оглеждаше за следи от споменатите големи змии. Мерна каменна пътека, която водеше към основата на колоната. Беше обрасла с растителност, но в сравнение с останалите колони тази изглеждаше направо леснодостъпна.

— Моля те, не ми казвай, че влизате в моста и оттук.

Арен поклати глава.

— Тази е за заблуда. Върши добра работа — островът изглежда толкова гостоприемен.

— Твърде гостоприемен — намеси се Джор. — Колко от нашите са загробили змиите?

Лара погледна подозрително Арен.

— Младите играят една игра, въпреки че е забранена. Двама души подмамват змиите надалеч от пътеката, а третият трябва да стигне до колоната, да се качи на моста и оттам да скочи във водата. Изпитание за смелост.

— По-скоро доказателство за идиотизъм — сопна се Джор.

— Със сигурност е добър начин да се самоубиеш. — Лара задъвка бузите си отвътре и се замисли за евентуалните ползи от този остров.

Щеше да е лесно тук да пуснат котва кораби, които да пренасят войници, стига да можеше да се измисли решение за змиите.

Лара бе потънала в размисли и не забеляза, че Арен се е съблякъл. Видя го чак когато той се прехвърли през борда само по панталони и потъна до хълбоците във водата.

— Подръж го малко — заръча й той и й подаде лъка си. — Пази го да не се намокри.

— Какво си мислиш, че правиш?