Теменужени очи

— Всичко това ни струва дяволски много пари, Пенхалан — проговори предпазливо един от тримата. Той се облегна назад в стола си и отвори едно от копчетата на раираната жилетка, опъната от дебелия корем. — Какво ще кажете за чудовищния павилион на Прини в Брайтън? Никога не бях виждал подобно нещо. Десетки кулички и дракони.

Седрик Пенхалан изпухтя презрително.

— Ужасяваща глупост! А обществото кима и сияе и поздравява онзи глупак с добрия му вкус и богато въображение. В крайна сметка парламентът плаща сметката, нали?

— Точно така. — Съгласието дойде от министър-председателя, която се изправи решително на стола си, сякаш разбрал, че е дошло времето да поеме ръководството на дискусията. — Точно за това става дума, господа. Първо Уелингтън, който с всеки пощенски кораб изпраща искания за пари, адмиралтейството се нуждае от още кораби, а дворецът става все по-алчен. Не можем да се бием с Наполеон и едновременно с това да изпълняваме екстравагантните желания на Прини… да не говорим за претенциите на братята му!

Седрик Пенхалан взе една ябълка от красиво гравираната сребърна купа и грижливо я обели с малкия десертен нож. Смръщил чело, той посвети цялото си внимание на ябълката и успя да я обели цялата на съвършена спирала. Разговорът на вечерята, организирана от министър-председателя и малкото му доверени хора, беше взел семеен обрат: как да съчетаят противоречивите потребности на страната, която се намираше във война, с финансовите изисквания на безполезния, влюбен в себе си суверен? Кралят просто не искаше да проумее, че парламентът не е в състояние да задоволява скъпите му прищевки.

— Стюартите получиха жесток урок — отбеляза спокойно той и цинично изкриви уста. — Май не е лошо да дадем малко от същото лекарство на дома Хановер…

В първия момент в стаята се възцари смаяно мълчание, после мъжете се засмяха малко смутено. Те бяха свикнали с лорд Пенхалан и саркастичните му забележки, познаваха мнението му за кралския двор, но предложението на Пенхалан да организират революция и цареубийство, макар направено с обичайната му ирония, беше твърде необичайно дори за най-интимните му приятели.

— Имате опасно чувство за хумор, Пенхалан — проговори пръв министър-председателят. Стори му се уместно да укори внимателно приятеля си.

— Но аз не се шегувам. — Лорд Пенхалан вдигна високо гъстите си вежди. Очите му блестяха развеселено, но бяха пълни с пренебрежение. — Докога британското правителство ще задоволява вулгарните капризи на един немски селянин? — Той отмести стола си. — Извинете ме, господа. Милорд. — Той кимна на министър-председателя. — Вечерята беше отлична. Очаквам с нетърпение да ме посетите на Гросвенър Скуеър следващия четвъртък. Получих нова пратка бургундско и непременно трябва да го опитате.

След като се сбогува със сътрапезниците си, Седрик Пенхалан излезе навън в хладната мартенска вечер. Разговорът го бе ядосал, той бе накарал другите да усетят яда му и се надяваше, че е посял семе, което ще даде плодове. Крайно време беше да сложат край на разсипничеството на кралското семейство. Крайно време беше да напомни на правителството, че кралят и семейството му не са нищо повече от обикновени смъртни, които трябва да бъдат контролирани от парламента.