Теменужени очи
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теменужени очи». Краткое содержание книги:
Той се усмихна на себе си и тръгна с бързи крачки по улицата. За толкова едър, силен мъж стъпките му бяха учудващо леки. Беше му доставило удоволствие да стресне сътрапезниците си с безгрижния намек за екзекуцията на Чарлз I. Разбира се, той никога не би предложил сериозно такъв път и другите го знаеха не по-зле от него… или поне си въобразяваха, че го знаят.
Усмивката му стана още по-широка, когато изкачи стълбището към дома си. Той разиграваше политическото си влияние зад затворени врати, повече чрез изказани шепнешком забележки и намеци, отколкото с преки обяснения. Рядко го чуваха да държи реч в камарата на лордовете, но могъществото на лорд Пенхалан беше многопластово и широкообхватно.
Вратата се отвори още преди да е посегнал към чукчето. Икономът се поклони тържествено.
— Добър вечер, милорд. Надявам се, че сте прекарали приятна вечер.
Седрик не отговори. Влезе в осветената от множество свещи приемна и се огледа със смръщено чело. От библиотеката се чуваха звънки смехове, придружени от пиянски крясъци.
— Значи племенниците ми са решили да прекарат вечерта в къщи — отбеляза с леден глас той. Икономът не отговори.
Седрик се запъти с големи крачки към библиотеката и отвори вратата. Гледката, която се разкри пред очите му, не беше приятна, но по лицето му не трепна нито едно мускулче. Три жени, почти разсъблечени, но силно гримирани, се бяха качили на масата и танцуваха за група от петима мъже, насядали по дивана и креслата с чаши в ръце.
— О, чичо, не ви очаквахме толкова рано. — Един от мъжете се надигна тромаво. Пияният му глас изразяваше страх.
— Разбира се, че не — отговори с отвращение чичото. — Сто пъти съм ви казвал, че няма да търпя мръсотиите ви в къщата си. Кажи на тези уличници да се махнат оттук. А вие вървете в публичния дом, където ви е мястото.
Той отстъпи настрана и проследи презрително как мъжете се изправиха несигурно на краката си и излязоха, мърморейки извинения. Жените се облякоха припряно. Очите им бяха замъглени от алкохола и пълни с отчаянието на гладните. Една от тях пристъпи към Дейвид Пенхалан и се усмихна плахо.
— По една гвинея за всяка от нас, сър — проплака тя. — Нали ни обещахте…
Племенникът на Седрик замахна и я удари с все сила през лицето.
— Да не ме мислиш за глупак? Как ли пък не, да платя цяла гвинея за пиянските танци на чувал с кости! — извика гневно той. — Веднага се махайте оттук! — Той вдигна отново ръка и жената избяга с плач през вратата, притискайки парещата си буза.
— Стига, Дейвид, наистина трябва да им дадем нещо — ухили се пиянски близнакът му и на лицето му се изписа заплаха. Чарлз бръкна в джоба си и хвърли на жените шепа пенита. Една монета улучи първата жена право в окото и тя изпищя от болка, но само след минута клекна на пода и започна да събира пенитата заедно с другарките си. Мъжете ги гледаха и се превиваха от смях. После и те се включиха в играта и започнаха да им подхвърлят дребни монети.
Седрик изпухтя недоволно, обърна се и излезе от библиотеката. Той презираше племенниците си и не можеше да понася детинската им жестокост. Жените, които събираха парите, не означаваха нищо за лорд Седрик Пенхалан, важното беше да не се мяркат повече в къщата му.
Той се изкачи по стълбището на втория етаж. Спря за миг на първата площадка и погледна портрета на млада жена, окачен на стената. Сребърно-руса коса обрамчваше лице, от което гледаха виолетово-сини очи, предизвикателна, дяволита усмивка, която се беше запечатала завинаги в паметта му, макар че оттогава бяха минали почти двадесет години. Сестра му. Единственият човек, когото беше обичал. Единственият човек, който бе посмял да му се опълчи, да се присмива на честолюбието му, да го предизвиква, да заплашва позицията и могъществото му.
Седрик вярваше, че все още чува гласа й, звънкия й смях, помнеше как му бе заявила, че е чула разговора му с херцог Кранфорд и че Уилям Пет ще се заинтересува много да узнае, че един от най-доверените му хора действа подмолно за отстраняването му. Цената за мълчанието й трябваше да бъде свободата й. Тя искаше да изживее всяко приключение, което й се струваше примамливо, а след това да избере по своя воля мъжа, с когото да свърже живота си, без да се съобразява полезен ли е той за кариерата на брат й или не.
Красивата, жизнена малка Селия бе станала твърде опасна.