Теменужени очи
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теменужени очи». Краткое содержание книги:
Той й обърна гръб и заговори с Габриел.
— Искам да ви попитам нещо, Габриел. Възнамерявате ли да наемете охрана за… това? — Той посочи мулетата. — Искам да кажа, докато стигнем в Лисабон?
— В Лисабон ли отиваме? — попита смаяно Габриел, после небрежно вдигна рамене. — Значи ще се наложи да наема няколко души. Ще ги намеря тук, в града.
— Бихме могли да пътуваме с конвой войници. Движението между Лисабон и главната квартира е много оживено, непрекъснато тръгват куриери или кервани с ранени.
Габриел поклати глава и се изплю на улицата.
— Не обичам войниците, полковник. Разбира се, присъстващите се изключват.
— Да, разбира се — усмихна се хладно Джулиън. — Е, добре, предоставям решението на вас. Имате на разположение няколко дни.
Той хвърли бърз поглед към входната врата, където Тамсин и новодошлата разговаряха оживено със сеньора Браганца, размахваха ръце и въртяха очи.
Габриел проследи погледа му.
— Жените ще се оправят, сигурен съм — промърмори той. — Моята работа е да разтоваря багажа, не ми харесва да стои дълго на улицата. Доскоро, полковник. — Той вдигна ръка към шапката си, после се обърна към първото муле и свали от гърба му сандъчето, обковано с желязо.
Джулиън понечи да му предложи помощта си, но бързо се отказа. Колкото и необичайна да беше задачата му, тя не включваше разтоварването на съкровища. Затова се обърна и се запъти към главната квартира.
Тамсин се загледа след него със смръщено чело. Не й хареса, че я бе изоставил с толкова лека ръка.
Тя предостави на Хосефа и сеньората да уточнят подробностите около стаята и се затича към вратата. При това избягна умело Габриел, който беше натоварил сандъчето на рамото си и крачеше тежко към къщата.
— Ей, момче! — Тя махна с ръка на хлапака, който си играеше наблизо. — Виждаш ли онзи полковник? — Тя посочи Джулиън, който скоро щеше да се скрие зад ъгъла. Момчето кимна. — Изтичай след него и проследи къде ще прекара вечерта. Може да се върне във войнишкия лагер, може и да остане в главната квартира. Щом разбереш нещо, върни се тук и ми кажи и ще получиш една монета.
Момчето се ухили и хукна след полковника. Видя го да влиза в главната квартира и се разположи удобно до отсрещната стена, за да наблюдава.
Джулиън нямаше представа, че е обект на преследване, и влезе спокойно в кабинета на Уелингтън. Главнокомандващият беше заобиколен от щаба си и го поздрави с приятелска усмивка.
— Сейнт Симон, ще вечеряте с нас. Тъкмо размишлявахме какво точно да поискаме от онези в Уестминстър. Дали да настояваме за максимума и полека-лека да отстъпим, или да поставим разумни изисквания, които няма да настроят министерството срещу нас?
Джулиън отмести настрана мислите за Тамсин, богатството й и непредвидимия Габриел и придърпа едни стол. Макар да не беше особено въодушевен от дипломатическата си мисия, той осъзнаваше значението й.
Момчето почака навън, докато се стъмни. Полковникът не се появи, но в сградата влязоха цяла редица прислужници, понесли табли и супници, пълни с храна. През отворените прозорци се чуваше звън на чаши и прибори, чуваха се и гласовете на мъжете, които вече бяха насядали около масата.
Момчето се върна в къщата на сеньора Браганца и почука на кухненската врата, която беше открехната. Надникна вътре и погледна в осветената от многобройни свещи кухня, където Тамсин вечеряше с Габриел, Хосефа и вдовицата. Вечерята им беше много по-проста от сервираната на херцога и офицерите, но сравнението не тревожеше хората, които седяха около масата и се хранеха с видимо удоволствие.
— Ето го и момчето — извика весело Тамсин, която го забеляза първа. Тя бутна стола си и стана. — Къде е полковникът?
— Вечеря с офицерите в главната квартира, сеньорита. Оттук отиде направо там и оттогава не е излизал. Нито за миг не съм изпуснал вратата от поглед, повярвайте.
— Много добре — кимна Тамсин. — Габриел, имаш ли едно крузадо за мен?
Великанът бръкна в джоба си и хвърли на момчето една сребърна монета.
— Какво пак си намислила, малко момиче?
Тамсин пъхна в устата си една маслина и се усмихна.
— Нищо важно. След половин час ще отидеш в главната квартира и ще кажеш на полковника, че искам да говоря с него.
Габриел откъсна едно пилешко бутче и го загриза.
— Щом настояваш…
Тамсин кимна. Изплю костилката и я хвърли в градината.
— Трябва да направя някои приготовления. Не забравяй, че след половин час трябва да тръгнеш. Дотогава ще са се навечеряли.