Теменужени очи
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теменужени очи». Краткое содержание книги:
Тя се качи в стаята си и остави тримата да си доядат. Никой не се разсърди на нарежданията й, нито на внезапното й излизане. Тримата продължиха да ядат най-спокойно.
След половин час Габриел стана от стола си.
— Май е време да вървя в главната квартира.
Жените кимнаха и започнаха да разчистват масата. При това разговаряха оживено на смесица от испански и португалски, която не им пречеше да се разбират отлично.
Габриел закрачи към главната квартира. Изкачи се по стълбата и поздрави с кратко кимване бригадния майор.
— Вътре ли е полковник Сейнт Симон? — Той посочи вратата, пред която седеше младият Сандерсън.
— Да, но сега вечерят — обясни надменно Сандерсън. Той беше безкрайно учуден от появата на огромния, тромав посетител, облечен в кожени панталон и жилетка и с риза от груба ръчно предена вълна. Кърпата около шията му не беше съвсем чиста. Сивата коса беше вързана на конска опашка на тила. — Кой сте вие?
— Това изобщо не ви засяга, момко — отговори приятелски Габриел. — Отивам да взема полковника.
— Не! — Сандерсън скочи и препречи пътя му. — Не можете да влезете там!
— Разбира се, че мога, момко — отговори все така любезно Габриел, сграбчи го за яката и го вдигна високо във въздуха. — Не съм дошъл да се карам с теб. Ще влезеш ли да кажеш, че съм дошъл, или да вляза сам?
Когато Сандерсън отвори уста да повика подкрепление, Габриел го сложи отново на стола му.
— Е, тогава ще съобщя сам за себе си — обяви весело той. Двама пехотинци се изкачиха задъхани по стълбата, но Габриел вече беше изчезнал в светая светих на командващия.
Когато великанът влезе, мъжете около масата вдигнаха смаяно глави. Джулиън затвори очи за момент и въздъхна примирено. След Габриел в помещението влязоха Сандерсън и пехотинците.
— Простете, сър, но не можах да го спра.
Уелингтън вдигна лорнета към очите си и огледа с интерес новодошлия.
— Разбирам, че ви е било трудно да го спрете, Сандерсън — отбеляза хапливо той. — С кого имам честта?
Габриел не си направи труда да се представи.
— Съжалявам, че ви попречих на вечерята, господа — проговори меко той. — Но съм дошъл да взема полковник Сейнт Симон. Момичето иска веднага да говори с него.
— Момичето е Ла Виолет — обясни провлечено Джулиън. После се облегна назад в стола си и вдигна чашата с вино. — Какво иска пак, Габриел?
Великанът сви рамене.
— Нямам представа, полковник. Каза ми само да ви доведа.
Джулиън изпразни чашата си и отмести стола си.
— Нали ще ме извините, господа? Дамата не бива да чака. — Гласът му преливаше от сарказъм и Габриел смръщи чело.
— Това не беше обида за момичето, полковник, или все пак?
— Това същество, което непрекъснато наричате „малко момиче“, е един коварен малък дявол — отговори прямо Джулиън. — И ако ви се иска да поспорим за това описание, бих предложил да излезем навън.
За момент в стаята се възцари тишина, после Габриел избухна в гръмогласен смях и чашите зазвъняха.
— Не ми се вярва, че ще се скарам с вас, човече. Е, тръгваме ли?
Джулиън кимна. Поклони се сковано пред офицерите от щаба на Уелингтън и тръгна след Габриел. Сандерсън и двамата пехотинци го последваха.
— Е, малката запозна ли ви най-после с безумния си план? — попита полковникът, докато двамата вървяха по осветената главна улица.
— Още не — отговори спокойно Габриел. — Ще ми го каже, когато реши, че е настъпил моментът.
— Не сте ли поне любопитен?
Великанът поклати глава.
— Аз ще я последвам и накрай света, какво има да говорим толкова?
Когато стигнаха до къщата на вдовицата Браганца, Джулиън се поколеба. Двете жени продължаваха да разговарят в кухнята.
— Къде е тя?
— Мисля, че се качи в стаята си — отговори Габриел. — Аз ще остана в градината да изпуша една лула. — Той кимна на полковника и изчезна в кухнята.
Джулиън изруга тихо. Малката бандитка отново му беше погодила номер, можеше да бъде сигурен в това. Хвърли бърз поглед към виещата се стълба, поклати глава и се изкачи на втория етаж. Почука на вратата й и тих глас го покани да влезе.
Джулиън пристъпи прага и спря като закован. Не можеше да повярва в гледката, която се разкри пред очите му. Слаба светлина падаше от малкия закръглен прозорец към стаичката, която се беше превърнала в пещерата на Аладин. На пода бяха оставени отворени сандъчета, за да се види съдържанието им: блестяща коприна, гладко кадифе, яркозелени смарагди и ослепително бели диаманти, тъмночервени рубини, морско-зелени аквамарини, замайващи тюркоази.
Още докато се взираше изумено в това съкровище, той чу тих смях, който идваше от тясното легло. Погледна нататък и отново повярва, че се е озовал в лудница или най-малкото сънува безумен сън.